Когато една майка отивала на пазар, носела сина си на раменете си.

Веднъж край тях минала жена с кошница на главата, в която имало плодове. Детето бързо грабнало от кошницата един банан и го изяло.

Майката забелязала това, а когато някой и споменал за случилото се, тя похвалила сина си за находчивостта му.

Това поощрило детето и то започнало да извършва малки кражби и да бърка в чужди джобове. А когато детето станало мъж, нещата се влошили още повече. Порастналия син разбивал брави и обирал хората по пътищата.

Веднъж по време на обир синът на тази жена убил човек. Хванали го и го хвърлили в затвора. Убиецът изразил желание да се види с майка си преди да го обесят.

Довели нещастната ридаеща жена при сина ѝ. Тя горчиво оплаквала съдбата му. Той я помолил:
– Ела по-близо до мен.

Когато майката приближила, синът я хванал с ръце и започнал да я души. Охраната едва отървал жената от хватката му. А синът крещял.

– Тя заслужава наказание. Тя е виновна за всичките ми нещастия. Ако вместо да ме похвали, беше ме наказала, когато бях на две години и откраднах банан, аз нямаше да върша тези злодеяния и да стигна до тук.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Слязоха от колата и веднага навлязоха сред блъсканицата на пазара. Из въздуха се носеха миризми на печени пържоли, кюфтета и кебабчета, а това засилваше апетита.

Славка предложи:

– Ще се наредя на опашката ето тук и ще взема за всеки по нещо.

Милен рязко възрази:

– Предпочитам да седнем някъде на маса и да се нахраним като хората.

Групата продължи по дългата отрупана със сергии улица. Тъкмо вече се измъкваха от навалицата, когато Милена дръпна Андрей за ръкатa:

– Виж този човечец! – ръката ѝ сочеше мъж на около 65-68 години, да рови с пръчка в кофата за боклук.

Всички спряха. Милен искаше да подмине, но Славка го придърпа.

В това време старият човек измъкна мазна филия хляб и без да я избърше, лакомо я заръфа.

– Хареса ли ти това? – попита Славка, като се обърна към Милен.

– Винаги е имало такива, – кисело отговори Милен.

– Преди повече от половин век е било напълно възможно, – каза Милена,- но сега това е зачестило. Много често можеш да срещнещ човек в подобно окаяно положение.

– Това е позор за една държава, – прибави Славка, – позор за народа ни.

Всички бяха напълно съгласни с последните думи. Но кой ти обръща внимание на това днес? Всеки се е затворил в себе си и гледа как да оживее в това смутно време.

В замяна  на това други се възползваха от ситуацията и започнаха да трупат, кой каквото може да докопа …… за такива няма насита.

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Една жена отишла на пазара, за да си купи крава.
Тя много дълго време обикаляла между дългите редици, където се продавал едър добитък, но не могла да си избере крава, която да ѝ допада.
Жената искала кравата да няма рога. Да е с теленце, но женско.
Кравата трябвало да яде съвсем малко трева, но да дава мляко с високо качество.
От това животното е било желателно да се получава много тор, а цвета му да бъде тъмно зелен, за да може жената да покрие пода на къщичката си.
Кравата трябвало да има кафяв, тъмно червен или червеникав цвят на кожата си.
Не е изненадващо, че жената се върна у дома си, без да купи нещо.
Всеки свой избор ние правим сами. Да, той наистина зависи от обстоятелствата, знанията и възможностите.
Но на каквото и да се опираме, когато правим този избор, по-нататък трябва да живеем с резултатите, които го следват.