Андрей и Радослав от малки бяха неразделни. Те заедно играеха и се веселяха. Винаги намираха нещо интересно, което да ги увлича и двамата.

Минаха години и приятелите решиха да си намерят работа, с която да се занимават през целия си живот.

Веднъж Андрей дойде при Радослав и му се похвали:

– Срещнах един много богат човек. Той ще ме научи правилно да инвестирам и управлявам парите си. От него ще науча как да преумножа това, което притежавам.

Радослав се зарадва за приятеля си и го помоли:

– Кажи някоя дума и за мен на този човек. Нека ме вземе за свой ученик и да ме научи да инвестирам добре и аз.

Но човекът отказа да вземе още един да обучава.

След няколко дни Радослав развълнуван отиде при Андрей:

– Скоро и аз ще се науча да инвестирам. Срещнах много добър човек, който ще ме научи да инвестирам своята любов към хората, да им помагам, да ги подкрепям. Просто да ги обичам и да се грижа за всеки един от тях.

Андрей се засмя:

– Това е пълна глупост. Чиста загуба. Няма нищо да получиш от такова инвестиране.

Но въпреки всичко уважил изборът на приятеля си.

След няколко години Андрей и Радослав трябваше да се разделят. Пътищата им се разминаваха много години.

Изминаха десет години и Андрей стана много богат човек. Той преживя много финансови изкачвания и падения. Смяташе, че напълно е овладял изкуството да инвестира.

Но всичко това беше малко за него. Той искаше още по-голямо богатство. На практика Андрей нямаше минута свободно време, за да се наслади на това, което имаше. Безпокойството и напрежението никога не го напускаха.

Даже, когато жертваше част от парите си за хората, те отново идваха и искаха още. Да дава вече му беше трудно, алчността не му даваше покой.

Веднъж Андрей реши да посети приятелят си от детството и да види какво бе постигнал в живота си. Той разпита за селото, в което живееше Радослав и отиде при него.

Андрей се изненада на спокойствието и хармонията, които царяха на това място. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Той намери къщата на Радослав и разбра, че не беше единствения човек, който иска да се срещне с него. Много хора чакаха на опашка, за да поговорят с Радослав.

Най-накрая дойде реда и на Андрей. Той видя приятелят си облечен в бели дрехи., изглеждаше като истински цар.

Когато Андрей погледна в добрите и любящи очи на приятеля си, се разплака от радост и щастие.

Радослав го прегърна и цялото напрежение на Андрей се изпари. Тревогите и притесненията му изчезнаха, а в сърцето му настъпи мир.

Андрей се усмихна и с треперещ глас каза:

– Приятелю мой, ти си истинския инвеститор.

– Да, скъпи, дивидентите от Любовта е любов.

Навярно не обичате да се редите на опашка и да създавате красиви съчетания от цветя?
Тогава поръчайте красив елегантен букет с романтично послание, да се изпрати на даден адрес. Но не го изпращайте в дома ѝ, а на работното ѝ място

Бъдете сигурно, че такъв подарък дълго ще се помни, особено ако любимата ви работи в женски колектив, защото жените на работното ѝ място още дълго ще обсъждат „приятната изненада“.

Това е само един вариант от многото възможни. Например, можете да вечеряте с любимата си в ресторант, да поискате да се изпълни нейна любима песен, а в края на вечерта да ѝ подарите изящен, великолепен и елегантен букет.

Вариантите са много. Запомнете едно, всяко оказано внимание към жените се посреща с огромна радост.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Един цар изпратил пратеник до друг цар в съседна земя. Изпратеният задъхан от бързата езда изтичал в тронната зала и казал какво е поръчал господарят му:

– Моят господар…. ми заповяда да ви предам, да му дадете … бял кон с черна опашка …. а ако не му дадете такъв кон, то ….

– Не искам да слушам повече! – прекъснал царят запъхтелият пратеник. – Кажи на своя господар, че нямам такъв кон, а и да имах, то …..
Царят се спрял, а пратеникът като чул тези думи, уплашен избягал при своя цар. След изслушването на отговора първият цар се ядосал и обявил война на другия цар.

Войната продължила дълго. Проляла се много кръв. Земята била опустошена.

Накрая след като изчерпали средствата си и изтощили войските си, царете се съгласили да сключат примирие. Тогава се събрали да обсъдят взаимните си претенции.

На преговорите, вторият цар попитал първия:

– Какво искаше да кажеш с фразата: „Дай ми бял кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, то …..“?

– “ … прати ми кон с друга окраска“, – завършил фразата другият цар. – Имах само това предвид. А ти какво искаше да кажеш със своя дързък отговор: „Нямам такъв кон, но и да имах, то ….“?

– “ … непременно бих го изпратил за подарък на моя добър съсед:,  – отговорил втория цар.

Научи се да изслушваш другите. Дори и малкото нетърпение може да доведе до големи неприятни последици.

„Хората, разбира се! Дойде ми до гуша от тях. Идва ми да отида някъде далече, където няма никой. ….. Как може кучетата и съседите  да са толкова несъобразителни. За животните как да е, но нали си имат стопани!“

Навярно сте чували такива и подобни реплики край себе си.

Но всъщност кой точно ни разгневява?

Навярно повечето от вас ще кажат: „Глупавите и егоцентрични действия на другите хора ме вбесяват“.

Наистина ли външните събития ви разстройват? Когато се ядосате на някого, вие автоматично го превръщате в причина за вашите чувства. Обикновено в такива случаи казвате: „Дразниш ме! Ходиш ми по нервите“.

Това, че другите ви разгневяват, не е вярно. И ще ви го докажа.

Нахален младеж може да ви прережда на опашката в магазина. Продавач може да ви пробута „негодна“ стока. „Приятел“ може да ви „прецака“ и да не ви даде дължимото от обща бизнес сделка…..

Няма значение колко несправедливи и ужасни ви изглеждат другите хора, те не могат да ви разстроят и ядосат.

Горчивата истина е, че вие сте този, който „твори“ яда, който изпитвате. Не, това не са глупости. Самото действие може и да не ви повлияе, колкото и обидно да изглежда. Всичко зависи от това, каква насока на мислите си ще дадете.

Вашите чувства са резултат от значението, което приписвате на случилото се. Ако приемете по-спокойно нещата, ще можете да намерите и правилния изход от случая.