Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Валеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Тази вечер, Мартин посрещаше на гости един от най-близките си приятели. Двамата бяха учили в едно и също висше учебно заведение, но после пътищата им се разделиха. Мартин започна работа в един малък град, а Вълко замина за столицата.

И двамата имаха прекрасни млади съпруги, които ги подкрепяха във всяко тяхно начинание. Мартин и Вълко възприемаха жените си, като истинско съкровище.

Още на вратата гостът бе приветствал с възхищение домакинята, а приятелят му се усмихна и подчерта:

– Чрез нея съм намерил добро и благоволение от Господа.

Когато домакинята отиде да свари кафе за двамата, Вълко каза:

– Честно да си призная това откровение ми дойде почти като предупреждение. И то точно в момент, когато имах нужда от него.

Мартин погледна изпитателно приятелят си, но не каза нищо.

– По това време още бях младоженец, – Вълко се намести по-удобно на фотьойла. –  Един ден, докато се молех, чух Бог да ми казва много тихо: “ Мария не е просто твоя съпруга, но и Моя дъщеря. И ти трябва да се отнасям с нея като с такава“.

– Страхотно откровение си получил, – малко му завидя Мартин.

– Но чуй какво ми каза след това, – лицето на Вълко доби сериозен вид. – „Ако искаш да се държа добре с теб, тогава бъди добър към едно от моите деца. Знай, че ме ядосваш, когато се заяждаш с дъщеря ми. Не бъди груб към нея. За теб ще  бъде много по-добре да не се забъркваш с мен заради едно от моите деца“.

– Навярно тогава възгледите ти за брака, коренно са се променили?! – засмя се съчувствено Мартин.

– Да, така беше, – потърка челото си Вълко. – Бог държеше на Мария много по-ревностно, отколкото аз на моите две дъщери.  Изведнъж, моят брак се превърна във връзка, в която беше замесен доста заинтересован партньор.

– И какво направи тогава? – любопитството на Мартин растеше със всяка минута.

– Осъзнах, – въздъхна дълбоко Вълко, – че един от начините, по които мога да покажа моето преклонение и почит към Бога, е чрез целия си семеен живот.

– Но как? – подскочи импулсивно Мартин.

– Да се грижа за жената си, която за Бога винаги щеше да си остане „Неговото малко момиче“….  Ако искаш да промениш брака си …. размишлявай върху факта, че Бог е твоят Тъст. Защото, когато се ожениш за една вярваща жена, Той е точно такъв!

Мартин бе напълно съгласен с приятеля си. Ако възприемаш съпругата си като дъщеря на Бога, това променя действителните ти отношения с нея.

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.