Както знаете, роднините се събират по няколко пъти в годината, за да празнуват нечие ново раждане или смърт.

На едно такова събиране на семейство Иванови забелязали, че на масата присъстват баща и майка, син и дъщеря, леля и чичо, братовчед и братовчедка, племенник и племенница, но всичко на всичко те били само 4 човека.

Как е възможно това?

Време е да се включите в загадката. Помислете, кои от изброените роднини можете да изключите, като ги обобщите като един човек.

Понякога брат, баща и чичо, може да бъде един единствен човек. Кога ли е възможно това?

Какво? Май голяма каша стана в главата ви.

Няма повече да подсказвам, за да не объркам начина ви на мислене.

Ако не сте се досетили, предлагам ви отговора:

На събирането са присъствали брат и сестра, а с тях са били децата им от различен пол.

Рени го видя. Усмихна му се. Приближи до него, прегърна го и го целуна.

– Май трябва да ревнувам? – погледна го закачливо Рени в очите.

– От кого? – изненада се Венци.

– От Жана, – виновно каза Рени. – Мисля, че е доста хлътнала по теб.

– Какво? – Венци бе смаян.

– Е, все пак е много красива, – каза Рени, – не можеш да го отречеш.

Венци разбра, че Рени нарочно го дразни.

– Щом казваш – и Венци сериозно се замисли по въпроса. – Мислиш ли, че е мой тип, – реши и той малко да се заяде.

Рени го тупна по рамото и му обърна гръб.

– Не се шегувам! – стисна устни ядосано Рени.

– Но тя е женена, – каза Венци, – а мъжът е доста привлекателен. Навярно ще се съгласиш с мен?

– Да, но той изпълнява твоите нареждания, а това не ѝ харесва, – отбеляза Рени. – Тя го е величаела до сега и изведнъж ….ти. А в същото време те е харесала много, за това се държи толкова отвратително с теб.

– И как разбра това? – с ирония, слабо усмихвайки се попита Венци.

– Тя е много прикрита, – отбеляза Рени. – когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб, целият те изпива.

Венци едва не падна от смях.

– Какво толкова смешно има в това? – нацупи се Рени.

– Да не се хванете двете за косите? А после с мъжа ѝ да се чудим как да ви разтърваваме.

– Само да ме докосне, – изфуча Рени, – мъртва е.

– Изправени сме пред катастрофа, а продължаваме да бъдем водени от ниските си страсти, – каза съвсем сериозно Венци.

– Май някъде четох за любовта между затворниците в концентрационните лагери. Щом човек е можел по някакъв начин да се опази и там чист, има надежда доброто да надделее, – каза Рени.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Веднъж в едно такси седнала ужасно бъбрива дама.

Шофьорът, уморен в края на работния ден, не желаел да отговаря на всичките ѝ въпроси, за това решил да се направи на глухоням.

Той с жестове показал на дамата, че не може да говори и чува.

След това я закарал на мястото, която жената му посочила и ѝ посочил с ръка таксиметровия апарат. Дамата се разплатила според това, което бил отчел апарата и излязла от колата.

Едва на улицата жената се досетила, че шофьорът я е излъгал.

По какъв начин?

Сега е ваш ред да помислите. Ако дамата поради бъбривостта, не е обърнала внимание на детайлите и подробностите, на вас вероятно няма да убягнат, ако четете внимателно текста по-горе.

Това, което е направил шофьорът не е наказуемо. Все пак човекът си е осигурил малко спокойствие в края на работния ден.

Е, досетихте ли се?

За тези, които не искат да мислят или да четат отново, ако не са били достатъчно съобразителни при първото четене, представям отговора:

Таксиметровият шофьор е закарал жената на мястото, което тя е пожелала. Следователно е чул какво е казала и съвсем не е бил глухоням.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.