В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Групата вече беше от източния край на острова. До тях се издигаше скала, висока около  шест метра. Далече пред тях се простираше плажната ивица.

Плажът изглеждаше лесен за дебаркиране. За това тази група мъже бяха оставени тук да охраняват брега. Ламбов се обърна към водача на групата Румен:

– Ти каза за някаква  интересна машина, която използвате за отбрана.

Румен махна с ръка и мъжете отместиха рогозка изплетена от треви и пред тях се откри странно квадратно устройство, намиращо се в скална пещера. То бе разделено на редици от петоъгълни жлебове.

– Включете я,  – заповяда Румен.

Мъжете започнаха да движат напред и назад система от ръчки. Чу се пукащ звук. На около тридесет метра във водата се появи вълнение, малко след това морето завря.

Румен махна отново с ръка и мъжете пуснаха още от устройството, което бе по-навътре в пещерата. Водата пред плажната ивица се развълнува по същия начин, както тази по-навътре.

Ламбов забеляза как рибата бяга, тя скачаше, сякаш искаше да изкачи малък водопад. Две птици се спуснаха след лесната плячка, но не стигнаха до рибите, Ламбов имаше чувството, че се удариха в невидима преграда.

Машината явно излъчваше някакви вибрации, но хората около нея чуваха само пукащо бръмчене, наподобаващо на високоволтови кабели, по които течеше ток.

– Звукови вълни? – попита Ламбов.

– Да, – отговори Румен. – Който и да дойде до този бряг, няма да остане жив.

Ламбов забеляза, че след като спряха машината, птиците и рибите се върнаха в първоначалното си състояние.

– Не е смъртоносно, – забеляза Ламбов.

– Но болката, която са изпитали, ги прави уязвими, – обясни Румен, – а после много лесно стават лесна плячка.

– Звуково оръжие, – каза Ламбов, – не се изненадвам, това се среща и в природата. Делфините използват ехолокация за да зашеметят рибата, преди да я хванат със устата си.

– Воените отдавна работят върху подобни устройства. Целта е да се използват безвредни устройства, за да се контролират тълпи при масови събирания. Така си спестяват сълзотворния газ, – разясни компетентно Румен.

– Проста хармонична вибрация. Звуковите вълни се разпространяват с различна скорост и под различен ъгъл, – започна да разсъждава Ламбов на глас. – После се събират на мястото, където водата завира. Нещо като звуков лъч.

След демонстрацията групата пое навътре към острова, където бе лагерът.