На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.

Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.

Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.

Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.

– Глеб е много талантлив, – казва брат му.

Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.

Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.

Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика,  неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.

Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?

Създателят на еднакво темпериране в музиката е Джу Дзайю. Той е публикувал изобретението си през 1584 г.

Джу Дзайю е принц от династията Мин. Той загърбва своя аристократичен произход и насочва вниманието си към изучаване на музика, математика и науката за календара.

Системата му за равно темпериране се появява в неговата книга: „Нови открития за науката на камертонните свирки“. Китайците не обръщат особено внимание на тази система, ала европейците бързо схващат предимствата ѝ.

Не са се съхранили данни за точния начин, по който системата е преминала в Европа.

Първата хипотеза за математическата основа, от която се тръгва при равното темпериране, е публикувана от Мерсен в една от многобройните му книги по музикална теория, озаглавена „Универсална хармония“ – 1936 г.

Впоследствие равното темпериране е популяризирано от Веркмайстер, а след него щафетата поема Йохан Себастиан Бах, който композира серия от пиеси под общото наименование: „Добре темперирано пиано“.

Опусът се състои от „прелюдии и фуги с всички тонове и полутонове – за използване и усъвършенстване на младите музиканти, които желаят да се научат да свирят добре, както и за забавление на онези, които вече са се сдобили с умения в това изкуство“.

Тази епохална за историята на музиката творба е публикувана през 1722 г. Но вероятно малцина от слушателите или изпълнителите на тези пиеси са се досетили за истинските намерения на немския композитор.

„Добре темперирано пиано“ е преди всичко пропагандна творба. Бах възприема равното темпериране с жар и ентусиазъм, които могат да се сравнят с последвалата я люта опозиция на идеята, защитавана от композитора Джузепе Тартини.

Равното темпериране позволява безпрепятствено преминава от една октава в друга по време, както на композирането, така и на изпълнението на музиката.

Системата се възприема с огромен ентусиазъм от онези, които успяват да прозрат практическите ѝ предимства. Тя е подложена на критики от други, които смятат, че чистотата на тона не може да се пожертва заради опорочаване с цел лесно използване. Тези жестоки дебати постепенно отмират.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Отличен начин да събудим интерес на децата към математиката и творчеството е да им предложим да рисуват с помощта на числа.

Тук става въпрос за дорисуване на добре познатите ни числа с различни по дължина и вид линии.

Това е доста лесно, защото с тази задача могат да се справят и най-малките.

Тук ви показвам само няколко примера, но вие можете да преобразите, която си искате цифра.

Всичко е въпрос на въображение.

Всеки може да се заеме с възпроизвеждане на образи от цифри, не е нужно да бъде дори дете.