В Ню Джърси уволнили учител, който подарил Библия на любопитен ученик. Миналата година през декември Комисията по равноправието е разгледала този случай и е обявила, че това е акт на дискриминация спрямо учителя.
Историята започнала през октомври 2012 г. Учителят Тутка един ден стоейки край вратата на класната стая изпращал учениците с думите:
– Не забравяйте, че първите ще бъдат последни, а последните първи.
Един ученик го попитал:
– От къде се е взела тази поговорка?
– От Библията, – отговорил учителят.
На следващия ден ученикът отишъл при учителя си и го помолил:
– Можете ли да ми покажете, къде го пише в Библията?
Тутка му обещал да му покаже тези стихове при следващата им среща. Ученикът се оказал много любознателен и на следващия ден задал на учителя си доста въпроси по Библията.
Учителят, за да удовлетвори любопитството на ученика, му дал сам да прочете тази книга.
Когато Училищните власти разбрали за това, направили разследване и през януари 2013 г. Тутка бил уволнен.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Срещнете  Новата година с радост. Бъдете през нея успешни, изпълнини с любопитство, готови за изненади. Не оставайте в плен на скуката и безделието.
Изгонете всички страхове и направете това, което отдавна сте мечтали. Време е. Започнете и непременно ще успеете!
Не търсете щастието, а сами бъдете негов източник. Отворете сърцата си и дарете с доброта, любов и благост хората.
Светът е такъв, какъвто го правим, всеки един от нас поотделно. Нека да помним това и да носим в себе си любов и мир.

Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..