Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Над живият мюсюлманин, който е на път да умре, се извършва специална церемония. Погребалните обряди в исляма са сложни, за това стават в присъствието на духовни лица. Независимо от сложността, всички детайли на ритуала, трябва строго да се съблюдават. Това е задължение на всеки мюсюлманин.
След като умре човекът, той се измива съгласно разнообразни обряди. Шириата забранява човек да се погребва с дрехи, за това го завиват в бял саван, връзват брадата му и изправят ръцете му. Починалият лежи на гръб, а краката му са насочени към Мека.
Мюсюлманите никога не погребат своите мъртви в ковчези. Вместо това, пренасят мъртвия с помощта на специални носилки – тобут, които винаги има в джамите или гробищата.
На погребението се четат специални молитви. Шариата не забранява оплакване на мъртвеца, но строго забранява това да се прави на висок глас.
Мюсюлманите вярват, че починалият страда, когато роднините му го оплакват.