Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Юдея отдавна се слави със специален вид финикови палми, която дават храна, дървесина, лекарства и възможност да се отпуснеш под сянката ѝ.
През 14 век поради икономическия упадък на района и изменението на климата, отглеждането на юдейската финикова палма е доведена  до нула.
През 1960 година археолози при разкопките на двореца на цар Ирод намерили саксия със семена от тази палма на възраст над две хиляди години, а пре 21 век учени решили да ги насадят и от тях да отгледат дървета.
Трите семена били накиснати в специален разтвор, след това насадени в добре наторена почва. Само едно от семенцата поникнало.
Сега палмата, която нарекли Матусал, е над два метра и се чувства добре.

Днес Симо се бе развихрил. Готов бе да доказва и най-невероятните неща. Не можеше да му се отрече нищо, беше ерудиран и знаеше какво говори. Обикнвено смачкваше опонентите си за броени минути.

Гледаше Владо закачливо и отново подхвана:

– По-сигурно е да си прасето на Ирод, отколкото негов син.

Владо добре познаваше историята, както древната, така и по-новата. Той разбираше на къде бие Симо, но искаше да чуе аргументите и тогава да отговори. Но нещо го караше да се  усъмни в казаното и за това  уклончиво каза:

– Не го проумявам това.

– Думата „син“ и „прасе“, както знаеш са сходни, – започна настъпателно Симо. – Освен това Ирод е изповядвал религията на евреите, за това никога не би убил прасе. Но в замяна на това не е изпитвал никакво неудобство, да елиминира член от семейството си, към когото е хранел подозрение.

– Разбирам, – каза спокойно Владо.

Симо се разпали още повече:

– По негова заповед била убита жена му и били умъртвени стотици евреи, в чиято лоялност се съмнявал.

Смеейки се на глас Симо продължи:

– Имам чувството, че не е смеел да затвори очи от страх, да не би някой да му грабне трон.

Това повече беше монолог, но Владо добре познаваше приятеля си. Той го обичаше и за това винаги му даваше предимство.

Те бяха добри приятели. И при всека от срещите си, единият научаваше нещо ново от другия, за това не търсеха първенство, а се ровеха в книгите и откриваха интересни неща.

 

 

В Рождество има нещо дръзко, което кара камбаните да звучат като оръжия на току що спечелена битка. Във въздуха се носи неописуемо настроение, което наричаме духа на Рождество.

Той е като дим от избледняло зарево, прокънтял над хълмовете на Юдея преди две хиляди години. И днес усещаме тази атмосфера. Тя е твърде неуловима и специфична, за да се замести с обикновеното значение на думата „мир“.

Радостта в пещерата е била подобна на ликуване зад стените на крепост и радост в землянка. На това място е било скривалището от враговете, които претърсвали навсякъде, за да открият и унищожат новородения младенец.

Но тук има още нещо.

В този образ се съдържа идеята за пробив и навлизане във вражеска територия. В тази скрита Божественост се открива идеята за миниране на световните устои и разтърсване на дворците из основи.

И всичко е започнало още тогава ….. Ирод усещал земетресение под краката си и неспокойствие нахлуло в душата му.

Може би това е била най-великата тайна на пещерата.