Китайците първи са забелязали връзката между характерната растителност и полезните изкопаеми в определени райони. Използването на ботанически наблюдения за откриване на руди и минерали е известно като геоботаническо проучване.

В наши дни този метод не е популярен. Въпреки това се знае, че някои растения предпочитат почва, богата на определени вещества, докато други не я понасят.

Например, дивата теменуга е цинколюбиво растение. Един процент от пепелта ѝ се състои от цинк. Трагакантата, растителна смола, е напълно безчувствена към селена в почвите, макар че за повечето растения този елемент е отровен.

Вид игловръх е изключително издръжлив на никел и е класически индикатор за присъствието на този метал в почвата. Особеният вид трева Panicum crusgalli подсказва за съдържание на олово в почвения слой. Други растения сочат за наличие на мед и т.н.

В древната книга „Каталог на планините и моретата“ съставена по материали от 600 до 100 г. пр.н.е. се споменава, че растението хуейтан расте близо до златни жили. Доста трудно е да се определи това растение. То би могло да бъде орхидея, босилек, глог, дива круша или слива, чиито названия са сходни с това архаично име.

Методите на геоботаническите проучвания са свързани със стремежа на древните китайци да открият кои видове почва са подходящи за съответните земеделски култури.

Макар че първоначалният интерес към тази практика да е породен от чисто практични съображения на селските стопани, по това време геоботаниката се превръща в метод за геоложки проучвания. За съжаление документите от тези проучвания са редки и непълни.

Вероятната причина е секретност, но е възможно да има още неоткрити текстове сред хилядите хроники и географски справочници, които не са проучени задълбочено.

В „Книгата  на учителят Уън“ се казва, че в области богати на нефрит, клоните на дърветата обикновено са увиснали. Очевидно китайците са обръщали внимание не само на подробностите в растежа на някои видове, но и на физиологичните условия, при които са поставени от гледна точка на минералните залежи.

През първата половина на 4 век най-малко три наръчника са изцяло посветени на систематизиране на данните от геоботаническите проучвания и изброяват всички растителни видове и свързаните с тях минерали.

В една от тях се казва: „Ако стеблото на растението е жълто и стройно, под него има мед“. „Ако листата на определено растение са зелени, а стеблата червени, отдолу ще се открие много олово“. Другаде е отбелязано: „Там, където водният пипер расте в изобилие, има много железен оксид“.

В „Разнородни записки от пещерата Ю’ян“ пише: „Когато в планината срещнете див лук, отдолу ще откриете сребро, а ако има хсяи/ся – вид дребен лук, отдолу има злато. Под джинджифила има мед и калай“.

Никоя от по-горните зависимости не е проучена в наши дни.

Факта, че в растенията има следи от минерали и че те могат да бъдат извлечени, се появява за първи път в писмен вид в книгата „Скъпоценните тайни от царството на Гън и Син“. Там конкретно се казва, че златото се появява в ряпата, среброто в един вид плачеща върба, оловото и калая в дивия пелин, кестените, ечемика и пшеницата, а медта в киселеца.

Сър Томас Чалъндър забелязал , че листата на дъбовете, са по-наситено зелени, отколкото другаде и че клоните им се простират по-нашироко и нямат много сокове, и не са вкоренени надълбоко. Той допуснал, че там има някакви ценни минерали, особено алуминий.

И това се оказало точно така. Сър Томас е забелязал същият вид растителност край мините за добив на алуминий в Италия. Това е първият пример за геоботанически проучвания в Европа.

Кибритът е създаден през 577 г. от придворни дами, които попаднали във военна обсада в просъществувалото за кратко царство на Северен Ци. Очевидно дамите толкова много страдали от липсата на прахан, че се принудили да измислят друго средство за палене на огън.

Първите кибритени клечки са изработени от сяра.Един човек измислил метод за напояване на чамови пръчици със сяра и съхраняването им за бъдеща употреба.

При съвсем леко докосване те избухвали в пламъци. Получавал се малък пламък подобно на влакнестите израстъци на царевичния кочан.

Това чудодейно нещо някога било наречено „носещият огън слуга“. По-късно когато се превръща в обект на търговска размяна, името му се променили на „пръчка с огнен връх“.

Първите появили се кибритени клечки в Европа са също със сяра, което говори, че изобретението е пренесено от Китай.

Сярата и до днес се използва при производство на кибрит, въпреки че през 1830 г. във Франция и Германия започнали да използват смес от жълт фосфор, сяра и калиев хлорид.

Река Оделейте се намира на територията на Португалия и е десен приток на река Гуадиана.

Реката с нищо не е забележителна, докато не се погледне от птичи поглед.
Тогава ще стане ясно, откъде идва второто ѝ име.

От високо ясно се вижда, как реката се превръща в огромен син дракон, който пълзи по хълмовете.

Най-добре визуално очертанията на реката е отразил фотографът Стив Ричардс. Той удивително и точно е уловил подходящият ракурс.

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.