Беше хубав слънчев ден. Зеленият парк привличаше хората за почивка в късния следобед.

Чарлз бе свършил работата си и нямаше нищо против да се поразходи малко. Докато крачеше по алеята и се любуваше на изобилната зеленина и прекрасните цветя наоколо, той дочу тихо хлипане.

Огледа се внимателно и видя младо момиче, което се криеше зад храстите.

Чарлз приближи момичето и загрижено попита:

– Извинявай мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето трепна и беше готово да побегне. За да я успокои Чарлз кротко се обърна към нея:

– Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Пъвоначално момичето го погледна като обезумяло, но изглежда му повярва, защото плачейки му каза:

– Бях привлечена от „приятел“ и продадена в ръцете на сексуални трафиканти.

Чарлз разбра, че момичето е жертва  на продавачите на женска плът. Сърцето му се изпълни с жал.

– Как се казваш? От къде си? – попита я той.

– Казвам се Кристина и съм от Полша, – подсмърчаше момичето, навело глава, притискайки силно с ръце коленете си.

– На колко години си?

– На 16, – съвсем тихо отговори Кристина.

След като момичето малко се успокои, тя разказа следното на Чарлз:

– Бях отвлечена и ме държаха в плен. Даваха ми наркотици. Бях непрекъснато изнасилвана от похитителите си.

– Защо не избяга?

– Имаха кучета и хора, който ни наблюдаваха през цялото време. Беше почти невъзможно да се отдалечиш по-надалече.

Изведнъж Кристина се огледа. В очите ѝ се четеше страх и ужас.

– Те идват да ме вземат, – започна да шепти момичето и се сви на кълбо.

– Успокой се, аз съм тук със теб, никой няма да те върне отново там, – опита се да я утеши Чарлз.

Момичето бе доста разстроено и уплашено. При всеки шум или сянка трепваше.

– Ще се свържа с една фондация, която се занимава с пострадали момичета като теб, там ще ти помогнат, – опита се да я окуражи я Чарлз.

Момичето не обърна внимание на думите му, а продължи да плаче и да трепери.

Чарлз позвъни и дойдоха хора, които се погрижиха за Кристина.

Останал сам той си каза:

– Тя ще има чудесно бъдеще сигурен съм. Страхът и ужасът няма да я спохождат вече. Радвам се, че можах да ѝ помогна.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Имигрантите рядко срещат топло посрещане в чужда страна. Търпят ги без желание, с тайна неприязън. Те често се оказват жертва на дискриминация, агресия и нетолерантност.

В Библията християните са наречени чужденци и странници в този свят. Нашето гражданство е на Небето и там е нашият истински дом.

Докато живеем на тази земя, не се чувстваме като у дома си. Имаме други обичаи и цели, друг начин на живот и други възгледи за живота.

Като последователи на Христос, а не на този свят, можем да се сблъскаме с презрение, отхвърляне, дори преследване. Това не бива да ни изненадва.

Исус ни предупреди: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“.

Но винаги помнете: Вие сте граждани на Божието царство. И един ден ще се върнете у дома!