Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.

За да се направи този превод са били необходими 25 години усилена работа.

Завършването на превода бил отбелязан с меса, извършена на родния език на коренните жители на местната община в град Зинакантан.

В момента на езика цоцил говорят около 350 хиляди човека в 59 общини на територията на район Лос Алтос в планинската част на щата Чиапас.

През ноември текстовете ще бъдат представени пред Асамблеята на епископите в Мексико за окончателно одобрение.

Епископът е подчертал, че в местните общини се търси Библията на кореният език на местното население, защото „хората искат да разберат по-добре Словото на Бога“.

Празничната меса на цоцилски език е събрала повече от 500 вярващи в град Зинакантан. Дошлите на нея били облечени в народни празнични дрехи.

Службата се наложило да се премести от храма на спортна площадка в града, защото църквата не могла да събере всички желаещи.

Месата е продължила два часа. На нея са присъствали главата на епархията и много мисионери.

Празненството е завършило с много народни танци и песни.

Били атакувани три села на брега на езерото. Убити са 16 души. Бойците не са използвали огнестрелно оръжие, за да не привлече вниманието на военнослужещите от Баги.

Всички жертви са били граждани на Чад.

Епископът на епархията Гор Розарио Пио Рамоло е заявил, че през последните месеци атаките са се засилили в Чад, в резултат на което са загинали 70 човека, а 200 са ранени.

Ислямски атаки са извършвани главно в Нджамена, столицата на Чад и на границата с Нигерия.

Терористичните актове и нападения, според експерти, са в отговор на серия от мерки, предприети от правителството на Чад, срещу дейността на „Боко Харам“ в района на езерото Чад.

Езерото е граничната зона на три съседни държави: Нигерия, Чад и Камерун.

„Президентът на Чад Идрис Деби обяви открита война на ислямистите – каза епископ Рамоло – и тези актове са свидетелство за това. Преди това екстремисти не са действали само в Чад, а само на границата с Нигерия“.

Властите смятат, че някои ислямисти се крият под прикритието на бежанци от Централно африканската република или завръщащи се от там. Поради това съвсем наскоро в страната е било забранено носенето на всякакви покривала на лицето, от рода на никаб и бурка.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!