Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.

Тържеството беше свършило и хората се пръснаха. Тогава Лидия жената на Здравко приближи до Петър. В последно време тя не пропускаше подобни инициативи. Мъжът ѝ скоро беше починал, но тя бе преодоляла мъката и самотата и търсеше своето място в създалата се обстановка.

Тя наклони глава към Петър и тихо каза:

– Искам да говоря с теб.

Петър посочи с ръка напред и двамата тръгнаха към близкото заведение. Веднага щом седнаха на една маса тя подхвана:

– Намерих това, което е писал през последните си дни….. Голяма е била мъката му, а за нея и аз не бях се досетила. Години наред е страдал, а тази болка го е гризяла отвътре. Разбрал е грешките си, ходил е да се извини, но не са го разбрали….. те за това по-рано го пенсионираха.

– За лични грешки ли става дума?

– Всичко най-подробно е описал. Цели 20 страници. Много неща е виждал и усещал, но е бил с вързани ръце.

– Днес всички така се извиняват, – засмя се Петър.

– Не си справедлив спрямо него, знаеш, че винаги е бил честен …… не е могъл да си прости за голямата вила, която построихме ….

– „Палата“ в Бояна ли? – попита Петър.

– Тогава му виках, за какво ние, а той настояваше, за децата, за внуците да ги подсигурим. Когато е осъзнал грешката си, е искал да я предостави за детски дом или болница, но….смъртта го изпревари, – тежко въздъхна Лидия.

– Но нали това е било неговото желание,  – каза Петър, – защо не го изпълни?

– Няма нищо официално като документ, само записки, които всеки адвокат би изтълкувал като плод на болно съзнание, писани в последните му дни. – въздъхна Лидия. – А сега синовете искат да продадат вилата и да си поделят парите.

Тя наведе глава надолу, за да скрие сълзите в очите си. Дълго мълчаха. Като преодоля напиращия плач Лидия каза:

– Тя и моята свърши, но защо синовете хванаха по кривия път? Уж давахме всичко заради тях, а накрая какво излезе? Душата ме боли, сякаш напразно сме живели …..Толкова сили, ентусиазъм и за какво? Алчността е отровила всичко край нас. Ние ли я посяхме? Каква е тази лудост? … Жестоко е да остарее човек, това е цяло наказание …….

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.