Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.

Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.

Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.

Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.

„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.

Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.

„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради,  …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“

– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.

Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:

– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.

Димитър трепна. Гласът продължи:

– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло,  защото Аз съм с теб.

Димитър падна на колене и се разрида;

– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..

Беше се развиделило. Слънцето се бе подало и огряваше долината. Запрян вървеше по прашния път с наведена глава.

Той знаеше толкова много за Бога, но никога не бе Го познавал досега.

Спря пред един голям камък,седна и се разплака.

– Господи, – каза Запрян, – отсега нататък, ти ще бъдеш моята опора. На тебе ще уповавам, не на работата си или на друг човек.

Сълзите се стичаха неудържимо по лицето му. Силна болка раздираше гърдите му.

– Благодаря ти за Мария. Ти ми я даде за съпруга. Ще се опитам да оправя взаимоотношенията си с нея, ако не успея ще я пусна да си отиде.

Изведнъж усети лек полъх. Сърцето му се изпълни с нежност, в душата му просветна надежда.

– Ще отида там, където ме изпратиш, – продължаваха да мълвят устните на Манол.

Той си спомни мрачната стая и гневът, който го изпълваше. Там бе решил да се самоубие. Сега извади пликче с бял прах и го разпиля по земята.

– Господи, предавам ти моето минало.

Спомни си как бяха го отхвърлили от църквата, бяха му казали, че повече не го искат за преподавател ……

– Господи, давам ти своето настояще …… и своето бъдеще.

Манол знаеше, че много хора трябва да чуят за Божията любов. Сега му се даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее напразно.

Стойте на мястото, което ви е поставил Господ и там бъдете усърдни в делата си.

Бог ни изпитва и ни поставя лице в лице с живота, като противник.

От ударите на истинската битка, ние трябва да излезем укрепени.

Дърво, което расте там където има бури, които огъват клоните му и заплашват, че ще го направят на трески, пуска по дълбоко корените в почвата и  се укрепява здраво, за разлика от дърво, което расте защитено в долината, където не проникват бури, тревоги и вълнения.

Така става и в нашия живот. Най-забележителните хора са шлифовани при тежки условия и големи лишения.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.