Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Монтана Браун от собствен опит знае, че ракът е страшна болест., защото тя е трябвало два пъти да се справи с него.

Когато е била само на две години ѝ поставили диагноза сарком, който се е повил в съединителната тъкан. Родителите завели дъщеря си в детския онкологичен център в Атланта, Джорджия, САЩ. След една година химиотерапия настъпила ремисия.

На щастливо детство Монтана се наслаждавала само 15 години, защото болестта се върнала. Тя отишла в същия център и отново преминала през химиотерапия и болестта пак била победена.

Монтана винаги помнела добрите и отзивчиви медицински сестри, които са работили в центъра, така че сега, когато тя е на 24 години, отново се върнала за трети път в лечебно заведение, но този път като служител.

Монтана е убедена, че собствената ѝ опит ще ѝ помогне да се сближи с най-малките пациенти и благодарение на това, не само ще им осигури професионална грижа, но също така ще им окаже и ценна морална подкрепа.

На 31 юли 2001 г. канадският писател Хауърд Енгел отворил сутрешния вестник и … не могъл да разпознае буквите. Текстът, който бил на родния му език, му се струвал като непознати йероглифи.

Той имал ясно съзнание, но думите не се разпадали на познати от детството букви. Те се превръщали в някаква лигатура, която мозъкът не можел да прочете. Това било едно от последствията на скоро прекаран инсулт.

Въпреки, че писателят не можел да чете, той продължил своята литературна работа. Мозъкът му  много добре си спомнял, как се пишат думи.

Енгел както преди майсторски съчинявал и можел дори да запише измисленото, защото работела моторната му памет. Проблемите започвали, когато той се опитвал да прочете написаното.

Подобни нарушение при четенето се наричат алексия и често се придружават от неспособност да се пише и нарушение на речта при пълно запазване на интелекта.