Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Петгодишно момиченце всяка вечер преди сън искало да яде. Сядало и удължава процеса на хранене, за да го сложат по-късно да спи.

– А, не, – казала майката. – На тези нощни трапези трябва да се сложи край.

Дошла вечерта. Малкото момиченце отново изтичало в кухнята и уверено пред всички заявило:

– В църквата казаха, че трябва да се нахранят гладните.

Песента „Подмосковные вечера“ е една от най-известните съветски мелодии в света, въпреки че първоначално Василий Соловьов-Седой я е отхвърлил.

Той е извадил тази мелодия от чекмеджето си след поръчката за лирична песен от авторите на филма за Спартакиадата на народите на  РСФСР, а партньорът му в творческия дует Михаил Матусовский нахвърлил стиховете.

Това се случило в дача близо до Ленинград. За това отначало в текста вечерта била „ленинградска“, но тъй като по сюжет спортистите пред старта събирали сили на спортната база в Подмосковието, се наложило да внесат съответстваща поправка.

Художественият съвет сметнал композицията за неудачна и я включил във филма само за това, че нямало време да се напише друга.

Откъсът от филма, където била пусната песента не бил от съществено значение, но веднъж същата песен пуснали по радиото и слушателите изпратили множество писма да бъде повторена отново.

Петър Икономов съвсем скоро се завърна от армията, но вече успя да си купи най-модните дънки.

Вечерта при него дойде приятелят му Данчо също в такива нови дънки и го покани във видео залата на някакъв много нашумял но дефицитен филм:

– Страхотен е, трябва непременно да го гледаме. Тръгваш ли с мен?

– Разбира се, – съгласи се веднага Петър.

Бащата на Петър ги изпрати до вратата и попита:

– На кино ли ще ходите?

– Татко, ти се шегуваш. Киното е вече изостанала работа, отиваме във видео салон.

– А какво е това? – попита заинтересовано бащата.

– Не знаеш ли? – на свой ред се изненада Петър. – Плащаш лев сядаш и гледаш огромен телевизор може би с 60 сантиметров екран. Включва се по видеото някакъв филм с превод и всички гледат.. Ако искаш ела с нас, няма да съжаляваш.

Бащата се усмихна и каза:

– През 52 или и трета в клуба докараха телевизор. До тогава такъв не бяхме виждали. Тогава и ние давахме по лев. Гледахме и бяхме във възторг.

– Татко, как можеш да сравняваш такава допотопна техника с нашето видео?

– Не виждам никаква принципна разлика, – каза бащата.

– Как не виждаш? Ти шегуваш ли се?

– Помнете ми думата, – каза бащата, – развитието на техниката и технологиите няма да спре. И това ваше видео около, което се тълпите, ще го има във всеки дом.

– Но как хората ще си купят такова чудо, когато то струва колкото един голям камион, заедно със багажа му.

Преди да се раздели с младежите, бащата на Петър каза:

– Между другото си спомних, че твоя дядо Недялко, ходел с няколко момчета при един заможен човек. Били 12-13 годишни.  Изхвърляли тор, носели вода, секли дърва и ги подреждали. Цял ден се трудели при този човек, а накрая на деня, той ги завеждал в коридора и им показвал истинско чудо. Включвал една крушка за около пет минути. Дядо ти след това дълго време не можел да заспи, а след като заспивал сънувал, че и в неговия дом се е появило домашно слънце. Е, хайде момчета вървете и се любувайте на вашата „лампичка“…..