Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

По време на Първата световна война, синът на Лев Толстой Михаил Л. Толстой служил във 2-ри Дагестански полк на Кавказката родна конна дивизия.

На наградите, които били давани на поданици с нехристиянско вероизповедание, изображението на християнските светии – Св. Георги, Св. Владимир, Св. Ана и т.н., били заменени с държавния герб на Руската империя – двуглавия орел.

Въпреки това планинците много скоро помолили да им върнат наградите със Св. Георги – „конникът“, защото сред тях започнало да се затвърждава мнение, че са награждавани с „пиле“ – двуглавия орел. Правителството се съгласило и върнало образа на Св. Георги върху наградите.

В полковете на дивизията съществували утвърдени планински традиции и обичаи, като уважение към по-възрастните, гостоприемство и други. Това налагало особен отпечатък в бита, а също и на службата  в дивизията.

Гостите в частите на дивизията се срещали, както у дома в Кавказ. Младият офицер показвал уважение към по възрастните конници, особено при по-дълго пребиваване на едно място, по време на почивка, което било в разрез с военния устав, но било съгласно планинските обичаи.

Дивизията е имала големи успехи. През май 1916 г. Черновци гордостта на Кабардинския конен полк са пленили 1483, сред които е имало 23 офицера. Количеството на пленените в цялата дивизия 4 пъти надвишава нейния състав.

Жан Батист Бернадот започнал криерата си като обикновен войник във френската армия. По време на революцията станал командващ дивизия, а при Наполеон маршал.

По-късно станал приемник на шведския крал, а през 1818 г. Бернадот официално заел шведския престол под името Карл XIV Юхан, а династията Бернадот и  до днес си има своите права.

През 1944 г. Бернадот умира. Когато приготвили тялото за балсамиране, открили татуировка на ръката му „Смърт на краля“.