Архив за етикет: опълченец

Поврат в битката

major_cheljaev_zapjavaПод страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Чардафон

Дори и приятелите му от детинство не знаеха, че истинското му име беше Продан Тишков. Наречен като малък Чарда, от приятелите си, идващо от стадо овце, той по-късно прибави към този прякор едно фон — за да подиграе полския немец на турска служба, началник на румелийската милиция генерал фон Дригалски паша  и стана Чардафон. По-късно Захари Стоянов му даде прозвището Велики и му посвети няколко реда, нещо средно между фейлетон и летопис, с която му запази място в историята.
Чардафон Велики беше роден в Габрово. Неуморен немирник и пакостник с неизтощимо въображение като дете, вдъхновител и главен изпълнител на всички злосторства и бели. На четиринадесет години той имаше такава „слава“, че баща му, берберинът Тишко, предпочете да го изпрати да учи занаят в Русе. Чардафон тръгна за Русе, но се озова във Влашко, където още почти дете премина суровата школа на българските хъшове. На седемнадесет години той стана опълченец, а на двадесет и една през 1881 година емигрант в Източна Румелия, жертва на режима на пълномощията.
Настанен от приятелите си Данаил Николаев и дядо Райчо, за сержант-майор в Голямо Конаре, той пренесе в Областта своята хъшовска природа и неизчерпаемото си хумор. Службата сержант-майор, звучи някак си важно, но тя беше нещо като подофицер със своя военна околия, в която той отговаряше за запасните и водеше обучението им.
Чардафон малко се интересуваше от службата си, а я използуваше предимно, за да псува лъжесъединистите от Народната партия на Гешовците, да пропагандира съединението и да създава тайни революционни комитети.
Самият той не малка роля изигра в Съединението на България.