Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

Един ден двама финансови работника пристигнали в Псово-Печерския манастир, за да проверят доходите на обителта. Архимандрит Алипий, който бил игумен на манастира, ги попитал:

– Кой ви е упълномощил да правите това?

Намали никакъв документ в себе си, който да показва, че те трябва да извършат такава проверка.

– Добре де, упълномощил ни е народа, – казал единият от финансистите.

– Тогава на утрешната служба, ще ви помолим да излезете на амвона и ще попитаме народа, дали ви е упълномощил, – предложил Алипий.

– Нас ни изпраща партията, – уточнили проверяващите.

– Колко човека има във вашата партия?

– 20 милиона.

– А в нашата Църква са 50 милиона. Вие сте по-малко не можете да диктувате на болшинството.

Следващият път финансовите работници дошли с документ, според който можели да извършат проверката.

– Въпреки този документ не мога да ви разреша инспектирането, защото нямате благословията от епископа на епархията.

Тогава те позвънили на епископа и получили „благословията“.

– Вие комунисти ли сте?

Проверяващите потвърдили:

– Да.

– Като сте комунисти, как можете да взимате благословение от духовно лице? Сега ще позвъня в Областния комитет на партията и утре ще ви изгонят от партията.

Тези „другари“ повече не дошли.

Хугенотите са френските калвинисти, протестанти. Това е доста голяма група съществуваща от шестнайсети до осемнайсети век.
Има много обяснения за това, откъде идва думата „хугеноти“. Някои смятат, че тя е смесица от немската дума „съюзен“ и името на Безансон Хуг, което се споменава в ранната история на калвинизма.
Предположението, към което се придържат повечето историци е, че думата идва от фламандската дума „хасгенотен“. Така наричали хората, изучаващи Библията, във Фламандска Франция.
„Хасгенотен“ се събирали тайно, за да изучават Светото писание. Името се превежда като „другари от дома“.
Картина на Франсоа Дюбоа, която носи името „Нощта на свети Вартоломей“ разкрива важна част от историята на хугенотите.
Франция – 1572 г. Клането в нощта на свети Вартоломей е кулминацията в поредица от събития, започнали още през 1570 г. В нощта на 23 срещу 24 август 1572 г. само в Париж били избити над 5 хиляди хугеноти.
След тази нощ религиозните войни във Франция били възобновени. Смята се, че в тях са загинали над 30 000 хугеноти.