Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.

Едно семейство вървеше по главната улица, мъж и жена с момче на седем и момиченце на четири години. На тротоара бе седнала жена с малко дете и просеше.

Синът се обърна към баща си:

– Татко, дай ми една монета, за да дам на тази жена.

Мъжът даде не само на него, но и на дъщеря си, която безмълвно протегна ръка.

Момчето отиде до жената, даде ѝ парите и каза:

– Нека Бог да ви благослови!

Момиченцето също изтича до жената с малкото дете, подаде парите и тържествено каза:

– Нека Бог да ме благослови.

Малката бе чула, какво каза батко ѝ, но не бе доразбрала май нещо ….

Както знаете, роднините се събират по няколко пъти в годината, за да празнуват нечие ново раждане или смърт.

На едно такова събиране на семейство Иванови забелязали, че на масата присъстват баща и майка, син и дъщеря, леля и чичо, братовчед и братовчедка, племенник и племенница, но всичко на всичко те били само 4 човека.

Как е възможно това?

Време е да се включите в загадката. Помислете, кои от изброените роднини можете да изключите, като ги обобщите като един човек.

Понякога брат, баща и чичо, може да бъде един единствен човек. Кога ли е възможно това?

Какво? Май голяма каша стана в главата ви.

Няма повече да подсказвам, за да не объркам начина ви на мислене.

Ако не сте се досетили, предлагам ви отговора:

На събирането са присъствали брат и сестра, а с тях са били децата им от различен пол.

Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.