Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Събраха се чувствата и започнаха да спорят:

– Кое е най-силното от нас?

– Разбира се, че аз, – чу се гневен глас. – Има ли нещо по-важно от Ненавистта? Предателството и гнева водят началото си от мен….

– Не, аз съм по-силна, – възрази Ревността. – Не можете да спорите с мен за това. Ако човешкото сърце е изпълнено с мен, то е способно на всякаква подлост и низост.

– Ха-ха-ха, – засмя се Самотата. – Мога да накарам хората да се самоубият!

– Силната съм аз, – възмути се Добротата, – защото нося утеха на човеците.

– Твоята радост е заблуда, измама и глупост. Хората се мразят едни други. В този живот всеки мисли само за себе си. Обиждат се, без да им мигне окото.

– Не спорете, няма по-силна от мен, – извика Любовта и се усмихна. – Нима има по-приятно място от сърце, което съм докоснала?

– Не ме разсмивай, – промърмори Изневярата.  – Сега живее друго поколение. Никой не цени любовта, за хората днес тя е отживелица и се е превърнала само в доставяне на удоволствие.

– Живеем във време на лъжи, измами и двуличие, – съгласи се с Изневярата Съмнението.

– И какво излиза, че всички чувства са равни? – смеейки се попита Разочарованието.

Изведнъж скокна Мъдростта:

– Всички грешите! Има чувство, което не познава суетата, предателствата и дребните съмнения. Изпълнено е с любов и доброта. Не се бои от гняв и предателство. То е по-силно от всички, които седят тук. Не се страхува и не признава пречки. Защитава от зло, брани и закриля. Край него всеки се чувства щастлив.

– Не може да бъде, – разкрещяха се всички чувства. – Къде е то? Такова не може да съществува изобщо!

– Докато вие спорите, то не губи безцелно времето си, а се труди. Винаги пази щастието и мира. То е събрало в себе си всички добри чувства. Живее скромно и незабележимо в този свят.

– Но кое е то?

– Майчинството.

Ислямската държава от 2013 г. води кървава кампания за установяване на халифат и сунитско ислямско правителство в Северна Африка и Близкия изток. Нейното ръководство изказваше твърдите си намерения да достигнат до Ватикана.

Методите на джихадистите бяха жестоки. Те включваха брутални екипи за разстрелване, убиване с камъни и обезглавяване на религиозни малцинства, християни и дори мюсюлмани, които се противопоставят на тяхното безмилостно и зверско управление.

Фадли бе боец на ИДИЛ. Той не веднъж бе убивал по безпощаден начин тези, които смяташе за свои врагове.

Една нощ в съня на Фадли се появи човек облечен в бяло, който му каза:

– Ти убиваш моя народ.

Изведнъж боецът се събуди. Почувства се зле.

Пред очите му се въртяха картини с измъчени тела целите в кръв, разстрели, поругавания, безчет обезглавени мъже с вързани ръце …. Той бе смутен и възкликна:

– Какво съм правил?

През деня трябваше да убие един християнин, който без страх му каза:

– Знам, че ще ме убиеш, но ти оставам моята Библия.

Фадли първоначално хвърли подарената му книга, но нещо го накара и той се върна и я взе. Сложи я в джоба си и забрави за нея.

Една вечер бе много депресиран, чувстваше се отхвърлен и ненужен. Бръкна в джоба си и напипа Библията. Извади я и я разгледа внимателно. След това се зачете.

Думите на тази книга го изгаряха отвътре. Фадли имаше чувството, че до сега е бил сляп, а сега очите му се отварят.

През нощта в съня му дойде пак същия човек облечен в бяло. Сега той вече бе сигурен, че това е Исус.

Този път Фадли изненадан чу следните думи от нощният Посетител:

– Последвай ме! Стани мой последовател и ученик.

Ако до този момент у Фадли бе имало някакво съмнение относно християнския Бог, за когото бяха умрели без страх толкова много хора пред очите му, сега той бе сигурен, че Той съществува. Боецът от ИДИЛ бе открил истината.

Исус може да промени каменното сърце на всеки упорито противопоставящ му се човек. За всеки такъв има надежда. Бог работи и днес.

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.