На кастинга имаше много млади хора, готови да изявят своите таланти. Те се вълнуваха и притесняваха. Всеки желаеше да е победител. Това състезание не бе за професионалисти, а за хора, дошли „да изпробват силите си“ с други, такива като тях.

Между тях бе и Николай, тридесет и две годишен мъж. Животът му не бе протекъл леко.

Преди години се бе сбил с други младежи. В този бой му бяха пробили главата и половин месец той бе в кома.

Прогнозите на лекарите бяха категорични:

– Дори и да дойде в съзнание, той няма да води нормален живот.

А Николай беше женен. Жена му Елена, бе млада и красива девойка.

Медиците я посъветваха:

– Зарежете го, – казаха ѝ право в очите, – не погубвайте целия си останал живот.

Но Елена реши друго. Тя остана с Николай.  Обучаваше го за всичко отново, като малко дете.

Малко по-късно им се роди дъщеря. Усилията на Елена не отидоха напразно. Нейната грижа и любов изправи Николай на крака.

Николай и съпругата сега не се предават лесно и не се отчайват.

Николай бе дошъл на кастинга, за да се „пребори“ с другите и да спечели наградата.

Когато дойде реда му, той изпя композицията на Сосо Павлиашвили — „Небо на ладони“.

Изпълнената с чувство песен не остави равнодушна публиката. Зрителите го аплодираха прави, а нечии очи се изпълниха със сълзи от умиление и възторг.

Съдиите също били трогнати от неговото пеене….

Можем да станем християни само веднъж в живота си, когато се покаем от греховете си. След като се обърнем към Христос, Бог ни извлича от тъмнината и ни води в Своята чудна светлина.

Да бъдеш християнин е ежедневна непрекъсната задача!

Това е непрестанна работа, процесът на обръщане от греха към новия живот в Христос чрез силата на Светия Дух.

Именно тук нашите желания се проявяват най-ясно. Макар че вече сме се обърнали към Бог, нашата стара природа е все още жива и „рита“. Истинските ни желания все още се опитват да поставят нашето Аз над Христос.

Не е лесно да подчиним желанията си на волята на Христос, но когато успеем, ние се чувстваме много облекчени.

Вместо постоянно напрежение и безпокойство, ние намираме хармония с Бог и усещаме ведро чувство резултат от Неговото присъствие.

Не винаги можем да контролираме емоциите си, но и Бог няма да ни накара да направим нещо, което не е по силите и способностите ни. Това означава, че любовта не е чувство.

Представете си, че пред вас стои малко дете, което плаче и вие му казвате:

– Заповядвам ти да си щастливо и да спреш да плачеш.

Ти не можеш да командваш някой, как да се чувства.

Любовта е избор. Чувала съм не един и двама съпрузи да казват: „Вече не я обичам (не го обичам)“, като че ли това е извън техния контрол. Това е все едно да обичаш цветята, когато са разцъфтели, но истинската проверка на любовта е, когато е зима, когато нещата не вървят добре в живота ти.

Вие избирате да обичате независимо от това как се чувствате. Давате на другия това, от което се нуждае, а не това, което заслужава. Вие избирате да обичате, както Бог ни обича.

Любовта е нещо, което правите.

Всеки ден Бог ни предоставя възможности около нас да демонстрираме любов. Проблема е, че в по-голямата част от времето си, ние сме твърде заети.

Колко пъти сте си помислили: „Трябва да се обадя. Нужно е да насърча този човек по време на работа. Необходимо е да помогна на ближния си „, но след това сте пропуснали тази възможност, защото нещо друго е дошло на ред? Любовта използва всяка възможност, за да послужи на другите.

Любовта е ангажимент. Взаимоотношенията ни с Бога до голяма степен влияят на отношенията ни с другите хора. Ако ние се ангажираме да обичаме и да останем в любовта, ще бъдем Негови подражатели и изпълнители на Словото Му.

Чувството за хумор е способност да се разбере шегата, да се възприеме смешното.

Това е комплексно чувство. То е морално, естетическо, интелектуално и емоционално.

Много смятат, че това чувство е вродено. Може би е така.

Но то се среща много рядко, затова се цени, като редки и скъпоценни камъни, или късчета злато и платина.

Навярно за това и хумор трудно се създава. Но не трябва да се смята, че чувството за хумор не се подава на възпитание и развитие.

Шегата е това, което се прави или говори несериозно, а просто за забавление и веселие.

Иронията е тънка скрита насмешка, можем да се каже подигравка. Например, над необосновани претенции или когато се говори за желаното, като съществуващо в действителност.

Ученик на брега се сблъскал с учителя си и нищо не казал.
– Извинете, – казал учителят, – че не ви отстъпих място на пътя, следващият път ще бъда по-внимателен.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.