Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.