Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

Цвятко отново се бе разприказвал:

– От опитомяването на огъня и изобретяването на колелото до въздушния транспорт и създаването на Интернет, хората са постигнали забележителни неща.

– И все пак, – противопостави му се Жоро, – въпреки всичките ни напредъци и постижения, възкресението на Исус ни принуждава да се примирим с нашите ограничения и недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме самопроизхождащи или самоподдържащи се, – повдигна вежди Цвятко.

– Е, опитваме се да го отричаме, но водим губеща надпревара с времето и ежедневно усещаме ефектите от греха и смъртта върху нашите тела, семейства и общности, – отбеляза Жоро.

– Въпреки това, – Цвятко наклони глава на една страна, – откриването на нашата съкрушеност е начинът, по който навлизаме в живот на поклонение, удивление и огромна радост!

– На всеки Великден празнуваме великата Божия победа над греха и смъртта във възкресението на неговия Син, Исус Христос, – отбеляза Жоро.

– Правейки това, ние влизаме в славна среща със силата на Бог, която тържествува над нашите слабости и неспособности, – доуточни Цвятко.

– Именно във възкресението виждаме чистата проява на Божествена любов към нуждаещи се и разбити хора като нас, – допълни Жоро.

– Нека се отвърнем от скръбта и отчаянието, като не мислим за нашите провали или ограничения, а за безграничната любов и сила на Бога, – изрече като пожелание Цвятко.

– Това наистина е повод за голяма радост, – усмихна се сърдечно Жоро.

Съпругата на Тони почина. Той мислеше, че е преодолял скръбта, но един ден мина край ресторанта, където двамата се бяха хранили. Чу любимата ѝ песен …

И гигантът на скръбта започна да го мачка.

Тони не можеше да спи. Загуби апетит. Дори мисли за самоубийство го посетиха.

Скръбта не е психическо заболяване, но се усеща като такова.

Колкото и странно да звучи, „скръбта е по-добра от смеха, защото тъгата има пречистващо влияние върху нас“.

– Какво да правя? – попита Тони.

Посъветваха го:

– Изправи се срещу мъката. Позволи си да плачеш. Бог разбира и щете приведе и през това.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.