Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Петър бе син на приятеля му Светослав. Неговата страст бе математиката.

Стаята му бе пълна с уравнения. Дори имаше надпис „Весело Рождество“, написан под формата на уравнение.

Часовникът на Петър бе проектиран от него. Той имаше различни цели числа вместо обикновен циферблат.

Петър имаше страст и към Бога. Той казваше:

– Бог е най-великия математик, който съм виждал.

– Защо мислиш така? – попита го Дамян, приятелят на Светослав.

– Изумен съм от всички изчисления, които Бог е направил, за да управлява цялата вселена, – отговори Петър.

Страстта му към Бога бе засилила страстта му към математиката.

От Петър се очакваше много.

Днес той е обещаващ учен.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Илия бе събрал от Рождения си ден няколко банкноти по десет евро. Когато ги броеше скъса една от тях.

– Какво направих? Ами сега?! – запита се Илия. – Аз напълно съм я унищожил. Не го направих нарочно. Стана случайно.

Въртя се в стаята си и се чудеше какво да прави. Мина му мисълта да я залепи, но щеше да минава за фалшива.

Накрая реши:

– Ще ида при баща ми.

Така и направи.

Смънка, като подаде скъсаната банкнота на баща си:

– Татко, без да искам я скъсах …..

Баща му разроши с длан косата му. Отвори портфейла си и му подаде, нова здрава банкнота от десет евро, като прибра скъсаната.

Илия го погледна облекчено, но попита:

– Защо направи така?

– Ти си мой син, – усмихна се бащата. – Това е и напомняне за това, което Исус направи за нас. Тъй като Исус дойде и даде живота Си в замяна на нашия, сега можем да живеем нов живот.

Бащата на Илия беше готов да му предложи нещо свое, защото го обича, но още по-доброто за нас е това, което Бог ни предлага: изкуплението на живота ни.

Когато приемем Неговата покана, ние не оставаме същите, каквито бяхме преди.

Димо държеше теста на сина си Тони. Резултатите бяха задоволителни.

Димо въздъхна:

– Поне е издържал.

Той помагаше на сина си по математика.

В последно време бе затрупан с домакински задължения, а и началникът му му даваше допълнителна работа, която носеше в къщи.

Така, че все по-трудно му се отдаваше и почти не му оставаше време, да помага на сина си по математика.

Обезсърчен, мислейки за починалата си жена, си каза:

– Нели, ти щеше да знаеш как да се справиш с нещата. Не съм толкова добър, колкото ти беше.

Може да се чувстваме обезкуражени в задача, която Бог ни призовава да изпълним, сравнявайки резултатите си с тези от друг сезон.

Нека се съсредоточим върху Господния план сега, защото делото и Неговата цел са Божи, а не наши.

Хората се променят и задачите се променят, но Божият план и цел за нас не се променят.