Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Дядо Петко бе известен със своите въздържателни беседи. Старецът не пропускаше да отбележи, кое трябва да се яде и кое не. Беше привърженик на вегетарианството.

Един ден той се разхождаше в гората. Береше билки и си казваше:

– Голяма роля играят тези треви за здравето на човека.

Ненадейно от храсталака изскочи един голям вълк. Започна зъбите да точи и застрашително заръмжа:

– Сега ще те изям.

Той не бе ял няколко дена.

Дядо Петър ни най-малко не се смути, щом си спомни своите теории, съчинения и изказвания. Напери се и започна смело:

– Стой, вълчо! Нека да обсъдим тази ситуация. Да кажа първо какво аз мисля по въпроса, а после ти.

Вълкът заръмжа застрашително, но старецът без да му обръща внимание започна да изказва своята гледна точка:

– Днес, вълчо, е доказано, че месната храна е отровна. Тя трови организма с токсини. Би трябвало да ядеш растителна храна, защото тя е хранителна и пълна с витамини. Виж, колко трева, папрати и гъби има наоколо…..

Вълкът започна да скърца със зъби.

– Месото, вълчо, е причина за всички болести в света. Чрез него ти си ускоряваш смъртта. Кой каквото ще да ти разправя, теб те очаква язва, а може и рак. Ако искаш ще ти го докажа. Ще бъда кратък.

Но вълкът не дочака края на тази беседа, а бързо скочи върху дядо Петър и сложи край на голямото му многознайство за здравословно хранене.

За това ако срещнеш вълк, не му проповядвай вегетарианство, а плюй си на петите, ако нямаш пушка, за да го прогониш или убиеш.

Пролет е, а дъждът е едно от най-обичайните явления през този сезон. Той е изключително необходим за природата, но можем да го възприемем и като пречистващо средство за нас хората.

Таня и Боряна седяха в стаята и съжаляваха, че поради дъжда не могат да излязат навън.

Когато вали, на човек нищо друго не му остава, освен да размишлява и разсъждава. И двете момичета скоро се оказаха в подобен мисловен простор.

– Как мислиш, – попита Таня, – какво означава изразът: „Очите са огледало на човешката душа“?

– Знаеш ли, че в много изрази на иврит чрез очите се описва характера и личността на човека? – не отговори, а попита Боряна.

– Не, – призна си чистосърдечно Таня.

– Дори в химна на Израел очите се споменават по специален начин, – каза Боряна.

– Разкажи ми, – помоли я Таня, – каква роля играят „очите“ в еврейския език.

– В съвременния иврит много изрази са построени върху думата аин (עַיִן), или „око“, която символизира дух или характер, – отбеляза Боряна.

Таня бе затаила дъх и очакваше с нетърпение да чуе по-нататъшните обяснения на приятелката си.

– Така „аин това“ или „добро око“ означава „добър човек“. „Аин цапа“ или „тесни очи“, символизират алчен и зъл човек. А под „Бе-гова знаим“, т.е. „на нивото на очите“ се разбира, да разговаряш със някого на понятен за него език.

– Например, когато доктор описва ситуация с прости думи, без сложни медицински термини, – бързо съобрази Таня.

– В националният химн на Израел има един доста популярен ред: „Аин ле-Цийон цофия“ (עַיִן לְצִיּוֹן צוֹפִיָּה), т.е. „към Сион е отправен погледът ни“, – каза Боряна.

– Могат ли всички евреи , които живеят на хиляди километри от Израел, наистина да виждат Сион? – попита Таня.

–  Разбира се, че не, – засмя се Боряна. – Тази фраза символизира вековната преданост и стремеж на евреите, изразяваща се с обръщане на поглед към Ерусалим при молитва три пъти на ден.

Слънцето скоро проби облаците и двете приятелки с радост излязоха навън.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.