Денят бе хубав и приятен, но не и за Стилян. Безпокойство гнетеше душата му. На всяка крачка пред него изникваха проблеми.

Приятелят му Краси забеляза отчаянието му. Той разбра, че на Стилян съвсем не му е добре, не толкова физически, колкото психически.

– Знам кой те притеснява, – Краси тупна по рамото приятелят си.

– Кой? – равнодушно попита Стилян.

– Клеветникът и противникът на всеки човек на земята, – отговори бързо Краси.

– Аха, – повдигна рамене безразлично Стилян.

– Защо не си смениш ролята с него? – попита го предизвикателно Краси.

– И какво трябва да направя? – съвсем вяло попита Стилян.

– Започни да извършваш различни дейности. Разнообрази се! Направи го нещастен!

Стилян стоеше навел глава, сякаш нищо не му бе казано.

– Вътре в себе си имаш сила, която може да разрушиш делата му. Тази сила изцелява и освобождава пленниците от оковите и ги пуска на свобода.

Стилян се оживи и погледна по-ведро приятелят си.

– Представи си, – започна още по-въодушевено Краси, – часовникът звъни сутринта. Врагът ти нашепва:“О, този нарушител на спокойствието, отново е на крак!“ Вместо да го слушаш дай му да се разбере. Разкърши се! Усмихни се! И си кажи: „Какъв прекрасен ден започва!“

– Нима ще ме остави тогава намира?

– Ти го направи! А той ще се търкаля на пода, ще скубе косите си и отчаяно ще крещи: „Не може да бъде! Това не е истина! И този го изтървах“.

Краси се разсмя.

– Постави живота в съгласие със Словото и Божията воля, – вдъхновено продължи Краси. – Нека помазанието на Исус тече през теб и тогава не само дявола, но и целия ад ще трепери. И ти никога няма да бъдеш вече същия.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Вие знаете какъв е вълкът?! Вярно е , че в приказките го представят като лаком и глупав, но самото животно в природата е далеч по-умно.

Колко пъти овчарите са се изненадвали, когато част от глутницата привличала кучетата, а другата в това време отмъквала най-хубавото от стадото.

Но днес няма да се възползваме нито от едните, нито от другите споменати характеристики на вълка, а ще го облечем в нова роля, за да можем от приказката да си извлечем поука.

И така Вълчо решил да стане добър. Той се помолил на Бога за това и започнал да помага, както на животните, така и на хората.

А Злото не мирясало, веднага дотичало и гневно се развикало:

– Своята плячка на никого няма да отстъпя! Ще видим дали Вълчо ще успее да се въздържи от лошото и дали постоянно ще постъпва, както трябва?!

За беда дошъл и такъв момент, Злото изкушило Вълчо и той сгрешил.

Седнала Злината, усмихнала се самодоволно, запляскала с ръце на случилото се и предизвикателно започнала да гълчи:

– Не можеш да избягаш от мене!

Станалото – станало не можело вече да се върне назад.

Но това помогнало на Вълчо да стане по-умен.

Той отново застанал пред Бога и се помолил:

– Господи, предпази ме от злото и ми дай повече ревност да върша добро.

След това, както и да го уговаряло Злото, Вълчо останал невъзмутим. Той съвсем не му обръщал внимание.

Злото се ядосало. Разтреперило се от яд. Посиняло от злоба и забегнало.

И къде отишло?

На първото място, където не искали да чуят за Бога и да приемат Неговата благодат.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.