Не винаги можем да контролираме емоциите си, но и Бог няма да ни накара да направим нещо, което не е по силите и способностите ни. Това означава, че любовта не е чувство.

Представете си, че пред вас стои малко дете, което плаче и вие му казвате:

– Заповядвам ти да си щастливо и да спреш да плачеш.

Ти не можеш да командваш някой, как да се чувства.

Любовта е избор. Чувала съм не един и двама съпрузи да казват: „Вече не я обичам (не го обичам)“, като че ли това е извън техния контрол. Това е все едно да обичаш цветята, когато са разцъфтели, но истинската проверка на любовта е, когато е зима, когато нещата не вървят добре в живота ти.

Вие избирате да обичате независимо от това как се чувствате. Давате на другия това, от което се нуждае, а не това, което заслужава. Вие избирате да обичате, както Бог ни обича.

Любовта е нещо, което правите.

Всеки ден Бог ни предоставя възможности около нас да демонстрираме любов. Проблема е, че в по-голямата част от времето си, ние сме твърде заети.

Колко пъти сте си помислили: „Трябва да се обадя. Нужно е да насърча този човек по време на работа. Необходимо е да помогна на ближния си „, но след това сте пропуснали тази възможност, защото нещо друго е дошло на ред? Любовта използва всяка възможност, за да послужи на другите.

Любовта е ангажимент. Взаимоотношенията ни с Бога до голяма степен влияят на отношенията ни с другите хора. Ако ние се ангажираме да обичаме и да останем в любовта, ще бъдем Негови подражатели и изпълнители на Словото Му.

Както машината на времето Тардис от сериала „Доктор Кой“, Даунинг стрийт 10 изглежда измамно малък.

Зад скромната фасада на къщата са скрити около 100 стаи, свързани помежду си с лабиринти, вестибюли и коридори. Има и градина с площ от две хиляди квадратни метра.

След смъртта на граф Ботмара, собственик на имението точно зад къща №10, се случило така, че точно имението на графа преминало във владение на Короната.

Крал Георг II го подарил на сър Робърт Уолпол, който се смята за първият британски министър-председател, тогава този термин все още не се използвал.

Уолпол приел дара с условието, че къщата ще бъде прехвърляна на всички следващи правителствените ръководители.

Работата по обединяването на къщите била връчена на архитекта Уилям Кент, който три години работел над този проект.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

През 1931 г Жаров отишъл в гастронома, да си купи храна. Но когато дошъл реда му, открил, че портфейла му го няма.

Трябвало да се извини, след което напуснал опашката и тръгнал към изхода.

На вратата видял как по-голямо момче се карало на по-малко:

– Какво правиш? На кого си откраднал портфейла? Нима своите не познаваш?

Голямото момче върнало портфейла на Жаров, а след това малките крадци изчезнали.

Работата се състояла в това, че по екраните на кината вървял филма „Път към живота“, където Жаров представял властта на крадците. А крадец не може да открадне от крадеца.

Стигнал пред вратата на чичо си, Петър хвана халката ѝ, бутна я и я отвори съвсем безшумно. Щом влезе веднага забеляза две жени да белосват с вар стената на къщата, а чичо си да ограждаше с парапет преддверието.

– О, Петре, добре ни дошъл, – обади се леля му Гаца.

– Да ти дадем и на тебе четка, та да се включиш в белосването, – закачи го Ценка.

Тя бе няколко години по-малка от него, но щом го видеше поруменяваше и все го закачаше или се шегуваше с него.

– Става, – веднага се отзова Петър.

Но чичо му Калин като го видя, извика:

– Петре, ела при мен. Остави жените да си гледат тяхната. Ела да кажеш харесва ли ти моята работа и да ми помогнеш малко. То човек и на чаша вино не сяда сам, че на работа ли?

– Хубаво е, – каза Петър след като приближи и огледа недовършения парапет. – Още от пръв поглед се вижда, че табиетлия човек го е правил.

– Подай ми сега онези две дъски, – засмя се на похвалата Калин, – а аз ще прикрепям подредените.

Като се хвана на работа при чичо си, Петър изведнъж живна и се вживя в майсторлъка на чичо си. Той забеляза, че дъските на парапета не се ковяха, а се нанизваха една до друга в жлебовете на две надлъжни греди, едната свободна отгоре, а другата закрепена отдолу.

– Чичо, ти май не признаваш пироните?

– Чамът, Петре, не ги понася. Старата ви къща, в която сега живеете е правена без пирони. Където трябвали такива, майсторите са пробивали дупки и забивали в тях клинове. Дървото е добър другар на човека. То излъчва топлина, а желязото е студено. Дървото едва понася желязото, което го сече, дяла, бичи и рендосва. Старите майстори са усещали какво им казва дървото и са го тачели…..

Петър слушаше думите на чичо си, подаваше му дъските и размишляваше за мъдростта и опита на старите майсторите, които са черпели знания от непреходното.