Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.

Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.

В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.

Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.

На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.

Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.

– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.

На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.

Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.

Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.

Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.

Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.

В голямото си разочарование и болка Антон проплака:

– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!

Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.

Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.

Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.

И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.

– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.