Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.