Това съществуваше повече от половин век. Бе голяма битка за парче земя. Враждата се прехвърляше от поколение не колене.

Най-лошото бе, че вместо помирение всеки искаше тази „наследствена собственост“.

Георги бе един от тези наследници. Той получи документ, който силно го раздразни:

– Какво си въобразява Валя? Това си е наше наследство, по бащина линия ми се пада. От къде идват всички тези съчинения и лъжи?

Той се гневеше, но усещаше, сякаш пропадаше в някаква дълбока яма.

Най-сетне се осъзна и падна на колене:

– Прости ми, Господи, …. научи ме какво да направя …

– Помоли се за Валя, – той дочу тих и нежен глас.

Георги започна редовно всеки ден да се моли за роднината си.

Резултата не закъсня. Съдебните разправии бяха избегнати.

Всичко свърши само с един компромис.

Георги спечели много повече земя и това го накара да поиска прошка.

Когато сме в разногласие с друг човек това, което може да ни отклони от гнева и болката, е да се фокусираме на Христос и Той ще разреши конфликта.

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Станко за кой ли път пак летеше със самолет. Той забеляза, че жената, която седи до него, вътрешно кипеше. Станко я попита:

– Всичко наред ли е при вас?

Тогава жената избухна в гняв:

– Просто съм бясна на съпруга си. Той толкова много ме ядоса, че съм решила да му отмъстя за това, което ми направи.

– Нужно ли е? – попита Станко. – Какво ще постигнете с това?

– Ще види той! Ще му създам толкова неприятности, че до края на живота си ще съжалява за постъпката си.

Думите на жената силно разстроиха Станко.

„В крайна сметка, – помисли си той, – ако този остър конфликт не бъде разрешен и уреден правилно, тогава това сериозно ще навреди на отношенията им. Много е важно как съпрузите реагират на конфликтите и когато не са съгласни един със друг“.

– Може би не е толкова отчайващо положението, – Станко се опита да смекчи яростта на жената. – Ако проявите доброта, може да се подобрят отношенията ви.

– Но вие не знаете колко грубо той се отнесе със мен. И това не е за първи път, – изрази възмущението си жената. – О, той ще съжалява за това, как се е отнасял с мен!

– Не разбирате ли, че ако посеете яд, омраза и отмъщение, това ще пожънете? – вметна Станко.

Жената го изгледа стреснато, а той продължи:

– Сейте милост и прошка, а не горчивина и негодувание. Дори ако е трудно да простите и не можете да забравите обидата, ще посеете горчиво семе и ще пожънете жалби и раздори, от които ще последват нови мъки и разправии.

Жената се замисли. Тя искаше нещо да възрази, но Станко я изпревари:

– Така ще се въвлечете в един порочен кръг, ще причините страдание на себе си, на децата си и ще разрушите брака.

– Какво да правя тогава? – безпомощно повдигна рамене жената.

– Преди да си отмъстите за причинената несправедливост, помолете Бог да ви каже каква роля сте играли вие във всичко, което се е случило. Той има най-добрият начин да отговори на несправедливостта и това ще донесе благословия в брака ви.

– Може би имате право, Господ би възстановил първо мира в моето сърце, а след това би оправил взаимоотношенията ми в брака, – вече съвсем спокойно каза жената. – Знам, че животът и смъртта има в силата на езика, така че нека Бог помогне мирно да се разреши конфликтната ситуация.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..