Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

През зимата и пролетта езерото, разположено северозападно от Осой в долината Оканаган в Британска Колумбия, прилича на всеки друг водоем.

Но през лятото, когато по-голямата част от водата се изпарява и остават стотици огромни солени локви, които превръщат ландшафта в калейдоскоп от жълти, зелени и сини петна. Петнистото езеро се смята  за най-магическото място.

Цветните локви са резултат от високата концентрация на минерали, включително калций, натриев сулфат и магнезиев сулфат във вода. Минералите и солите са попаднали в езерото от околните хълмове. Цветът зависи от концентрацията на минералите във всяка локва.

Представителите на местната националност оканаган, от векове считат това езеро за свещено място. Те вярват, че всеки кръг има различни загряващи и медицински свойства. Древното име на езерото е Клилук.

Земята, която обгражда водата, е била частна собственост в продължение на много години, но през 2011 г. тя е станала обща собственост с цел запазване на благосъстоянието на нацията оканаган.

Сега мястото е защитено и от него не се добиват минерали. То е културна и екологична забележителност.

През Първата световна война минералите от езерото са били използвани за производството на боеприпаси.

Минерали се събирали от работници, които всеки ден извличали сол от езерото. Говори се, че преди започването на добива на сол, езерото е било още по-цветно.

Посетителите няма да могат да стигнат близко до езерото, защото пътя е блокиран от ограда. Въпреки това могат да се насладите на красивата природа и от шосето, от което се открива отличен изглед.

Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.

Един цар мъдро и справедливо управлявал страната си. Веднъж царицата му казала:

– Искам поданиците ми да бъдат от една народност. Нека всеки народ си има своя държава и там всеки от съответния език да отиде и да си живее. Не съм съгласна в страната ни да има разнородни националности и етноси.

Царят нищо не ѝ отговорил, но отишъл в градината на съпругата си и оскубал всички цветя с изключение на червените лалета.

Когато на сутринта царицата излязла в градината си, тя се стреснала и започнала да се вайка:

– Кой е оскубал градинката ми? Как е посмял? От къде е успял да влезе?

– Аз изскубах цветята, – казал царят.

– Но, защо? – гледала го с укор царицата. – Какво са ти направили?

– Нали искаше държава  с поданици само от една националност и един и същи етнос? Всички цветя са различни, но това прави градината красива. Защо искаш да се отърва от поданиците си, които не са като местните жители на страната ни?