Наближаваше празник и както обикновено в църквата се готвеха за него. Разучаваха нови песни, репетираха сценки, ….

Една от жените, която професионално се занимава с танци, реши да представи танц, в който участват само деца.

На първата репетиция дойдоха само няколко деца и тя се разстрои, защото за танца ѝ трябваха по-голям брой участници.

И тя реши да направи допълнително съобщение в църквата, за да дойдат повече деца.

В неделя жената застана пред микрофона и каза следното:

– Драги родители, в нашата църква катастрофално недостигат деца….

Тя искаше да продължи, но не можа. В залата започнаха да се смеят.

Първоначално само един човек се смееше, но малко след това останалите се заливаха от смях.

Трябва да се отбележи, че родителите обърнаха внимание на призива на жената и в последните няколко години броя на децата в църквата се увеличи.

За да се направи този превод са били необходими 25 години усилена работа.

Завършването на превода бил отбелязан с меса, извършена на родния език на коренните жители на местната община в град Зинакантан.

В момента на езика цоцил говорят около 350 хиляди човека в 59 общини на територията на район Лос Алтос в планинската част на щата Чиапас.

През ноември текстовете ще бъдат представени пред Асамблеята на епископите в Мексико за окончателно одобрение.

Епископът е подчертал, че в местните общини се търси Библията на кореният език на местното население, защото „хората искат да разберат по-добре Словото на Бога“.

Празничната меса на цоцилски език е събрала повече от 500 вярващи в град Зинакантан. Дошлите на нея били облечени в народни празнични дрехи.

Службата се наложило да се премести от храма на спортна площадка в града, защото църквата не могла да събере всички желаещи.

Месата е продължила два часа. На нея са присъствали главата на епархията и много мисионери.

Празненството е завършило с много народни танци и песни.

Когато бях малка силно ме привличаше радиото, не с песните и програмите си, а по-скоро със устройството си. Исках да видя кой пее и говори вътре.
Веднъж почти бях свалила задния картонен капак на радиоапарата, когато татко влезе в стаята.
След като баща ми ми обясни някои неща, често въртях копчетата на радиото и вместо звук улавях съскащи шумове и неясни звуци.
Знаех, че някъде далече се намира невидим предавател за мен и аз се опитвах да установя връзка с него. Когато успявах да се свържа, чувах ясен и отчетлив глас или прекрасна музика.
Дали Бог ни говори? Той опитвали се да установи контакт с нас? Да! Само че ние Му пречим за това, защото както радиоапарата ние не сме настроени на същата честота.
Има само един начин да познаем Бога, когато Той Сам ни се открие.
И Бог наистина се открива на хората, чрез красотата на околния свят, която Той Сам е създал. Но най-добре ни се открива, чрез Своето писано Слово, Библията.
Много векове назад Той е говорил чрез пророците и апостолите, които под вдъхновението на Святия Дух са записали за нас Неговото Слово.
Бог се опитва да достигне до нас като се провира между шума и смущенията в ежедневието.
От нас се иска едно единствено нещо да „се настроим“ към Неговото Слово.
Пригответе се! Готови ли сте да чуете какво иска да ви каже Бог?

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.