На плочите белееше нещо. Драгой бързо се наведе. Това беше кърпата на Деница. грабна я и я доближи до гърдите си. Стори му се, че държи най-скъпоценото нещо на света.

Сега той можеше да нарисува прекрасни неща.

Любовта променя света. Ражда вдъхновение. Създава песни, кара хората да си тананикат нещо нечуто до сега. Раздвижваха тялото и то танцуваше в неподражаем ритъм.

Драгой влезе в ателието си. Грабна четките и боите. Усети как някаква песен разцъвтяваше в сърцето му. Радостен копнеж преля в жилите му. Желание да сътвори нещо добро и хубаво преизпълни душата му.

Сред богатата и ярка игра на цветовете сини, розови, жълти, тъмносиви, златисти, червени, малинови, тъмносини, зелени……

Опиянен от танца на багрите, Драгой тихичко, почти нечуто си тананикаше някаква обикновенна, но ведра песен.

Рисунък, след рисунак …. Картината се изпълваше с образи щастливи и весели, озарени от светлина и доброта ……

За творецът няма по-голямо щастие, да вижда как делото му се превръща в това, което е мечтал.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Предстоят ни весели празници. Мнозина ще се съберат с близки и познати, а други ще пътуват с приятели.
За да направите празникът по-забавен и вълнуващ, можете да играете на игри, които ще прибавят смях към веселото настроение. Такива игри не се нуждаят от много специална подготовка.
Вероятно знаете множество такива игри, за това ще ви спомена само някои.
Игра на асоциации.
Сядате в кръг. Един от кръга, казва на съседа си дума, той пък казва на този до него първата дума, която му идва по асоцияция. И така всеки чува определена дума, а на съседа си казва появилата се в главата му асоциация. Това се прави, докато се затвори кръгът. И първият, който е казал дума на ухото на съседа си, казва на глас тази, която е стигнала до него. Ако от „слон“ сте получили „стриптизьорка“, считайте. че сте успели с играта.

Пазители на тайната
Много увлекателна и напрягаща мозъка игра. Водещият на играта си измисля фраза, лозунг, мото или цитата. Казва на останалите колко думи има в нея. След това играчите задават въпроси на „пазителя“. Във всеки отговор, трябва да се съдържа дума от измислената фраза. Отговорът трябва да се вмества в едно кратко изречение. Анализирайки отговорите на водещия, играчите трябва да познаят фразата.
А ето и друга добра детска игра. Играчите дават по един любим предмет, който се слага в торба. На един от играчите се завързват очите. Водещият бърка в торбата вади по един предмет, а този със завързаните очи измисля задача за изпълнение на собственика на предмета. Задачите могат да бъдат най различни: да изпее песен, да потанцува, да разкаже проказка, да изглади дреха, да измие чиния, чаша или друг съд, ….
Припомнете си и други игри, които сте играли и няма да забележите, как новогодишната нощ се е стопила и ви се усмихва първият ден на Новата година.

Косата му беше побеляла, въпреки, че нямаше още 45 години. Очите му гледаха уморено, но съсредоточено и внимателно. Драган бе преживял много неща, но и животът не беше го пощадил. Той гледаше своя събеседник, все още запазил младежкия си чар. Данчо бе имал повече препятствия в живота си, но със оптимизма си успяваше да надделее над нещата.

– Говорят, че някой се опитвал да те отрови, – каза Данчо.

– Да, – отговори Драган, без желание да обяснява подробности по случая, за него животът беше борба и отстояване.

– Какво стана? – насточиво попита Данчо. – Кой те отърва?

– Приятели, – някак без желание отговори Драган. – А ти имаш ли приятели?

Данчо не веднъж бе мислил по този въпрос. Опита се да ги преброи на ум, но нещо май не му излизаше сметката.

– Та как ще имаш, нали всичките ги превърна в слуги!? – каза Добри, като удари с юмрук по масата.

– Никого не съм превръщал в слуга, – опита да се оправдае Данчо. – Те работят, аз им плащам.

– Не ставай смешен, – повиши глас Драган. – Когато межди приятели се намесят пари, вече не са никакви приятели.

Изведнъж в главата на Данчо прозвуча любимата му песен: „…само ти сърце си ми приятел“. Такъв си беше Данчо вълк единак.

Но и самият той разбираше, че трудно се живее в този свят без приятели.

Вера дежуреше на Рождество в онкологичния център. Тя бе подпряла главата с ръка върху масата и тихо шепнеше:
– Това е Твоето Рождество, Христе Боже наш …..
Вятарът отнася песента на рождествената камбана и тя почти не се чуваха, но радостния ѝ звън се долавяше от празничната атмосфера.
Наблизо блестят прозорците на бизнес центъра с кули като на замък от приказките. Приличащ на сцена от Рождество но без младенеца, Мария, Йосиф и овчарите…
Наоколо е толкова тихо.
Вера обръща глава и поглежда към нейните „братя“ по Рождество Веско, чичо Кольо, Мира, ……
Оправя им възглавниците, завива ги и се вслушва в празника, в който Исус им е дарен на нея и на тях.
Кашлица, хрипове, стенание и мирис на борови иглички. Божия Син не се бави да изпрати утеха и надежда. Неговата любов изпълва със светлина всяко тъмно ъгълче.
А устните на Вера продължават да мълвят:
– На тебе слава, Слънце на Правдата.