Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.
Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.
Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.
Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.
– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.
Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.
– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.
– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?
– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.
– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……
Изведнъж ентусиазмът му секна.
– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.
– И как да му покажа това?
– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?
– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.
– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.
Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.
