Слязоха от колата и веднага навлязоха сред блъсканицата на пазара. Из въздуха се носеха миризми на печени пържоли, кюфтета и кебабчета, а това засилваше апетита.

Славка предложи:

– Ще се наредя на опашката ето тук и ще взема за всеки по нещо.

Милен рязко възрази:

– Предпочитам да седнем някъде на маса и да се нахраним като хората.

Групата продължи по дългата отрупана със сергии улица. Тъкмо вече се измъкваха от навалицата, когато Милена дръпна Андрей за ръкатa:

– Виж този човечец! – ръката ѝ сочеше мъж на около 65-68 години, да рови с пръчка в кофата за боклук.

Всички спряха. Милен искаше да подмине, но Славка го придърпа.

В това време старият човек измъкна мазна филия хляб и без да я избърше, лакомо я заръфа.

– Хареса ли ти това? – попита Славка, като се обърна към Милен.

– Винаги е имало такива, – кисело отговори Милен.

– Преди повече от половин век е било напълно възможно, – каза Милена,- но сега това е зачестило. Много често можеш да срещнещ човек в подобно окаяно положение.

– Това е позор за една държава, – прибави Славка, – позор за народа ни.

Всички бяха напълно съгласни с последните думи. Но кой ти обръща внимание на това днес? Всеки се е затворил в себе си и гледа как да оживее в това смутно време.

В замяна  на това други се възползваха от ситуацията и започнаха да трупат, кой каквото може да докопа …… за такива няма насита.

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Една жена отишла на пазара, за да си купи крава.
Тя много дълго време обикаляла между дългите редици, където се продавал едър добитък, но не могла да си избере крава, която да ѝ допада.
Жената искала кравата да няма рога. Да е с теленце, но женско.
Кравата трябвало да яде съвсем малко трева, но да дава мляко с високо качество.
От това животното е било желателно да се получава много тор, а цвета му да бъде тъмно зелен, за да може жената да покрие пода на къщичката си.
Кравата трябвало да има кафяв, тъмно червен или червеникав цвят на кожата си.
Не е изненадващо, че жената се върна у дома си, без да купи нещо.
Всеки свой избор ние правим сами. Да, той наистина зависи от обстоятелствата, знанията и възможностите.
Но на каквото и да се опираме, когато правим този избор, по-нататък трябва да живеем с резултатите, които го следват.

Днешното име на Ciudad Perdida се превежда като „Изгубеният град“.

Това известно място в Колумбия наричат още Teyuna и Buritaca.

Градът е основан през 800 г. пр.н.е. Той е по-стар от прочутия град на инките Мачу Пикчу, който е  650 годишен.

Ciudad Perdida случайно бил открит през 1972 г., когато група местни мародери се изкачили по камените стъпала в планината към изоставения град „Green Hell“ и се натъкнали на него.

Когато златни фигурки и керамични урни започнали да се появяват на местния черния пазар, археолози започнали издирване. Те стигнали до града през 1976 г., след което била извършена реконструкцията му за шест години.

Ciudad Perdida се състои от 169 тераси издълбани в планинския склон, в него има облицовани с камъни пътища и няколко малки кръгови площади. Входът може да бъде достигнат само чрез изкачване на 1200 каменни стъпала през гъста джунгла

Предполага се, че в града са живели около осем хиляди души.

Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….