Рени и Дани скоро се бяха оженили.

Когато Дани се прибра от работа попита съпругата си:

– Имаш ли нужда от помощ при приготвянето на вечерята?

– Можеш да се погрижиш за салатата, – предложи Рени.

Кухненският опит на Дани беше ограничен, но той реши:

– Не мога да объркам салата.

Дани изплакна зеленчуците и започна да ги реже, но когато стигна до доматите, Рени го погледна и каза:

– Правиш го погрешно.

Дани замръзна. Погледна внимателно, но не осъзна проблема.

– За какво говориш? – попита Дани.

– Така не се режат домати за салата, – каза Рени и му показа, как трябва да ги нареже.

Дани се усмихна:

– Това, че не режа домата като теб, не означава, че го правя погрешно.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

Това, че нещо е различно, не означава, че е грешно.

Бог е създал всеки от нас уникално с различни начини на мислене, работа и общуване.

Разликите ни не са дефект. Те са част от Неговия дизайн.

В брака, служението и живота ние постоянно ще се сблъскваме с хора, които правят нещата по различен начин от нас.

Единството не означава еднообразие. То е да се ценим един друг, дори когато не бихме го направили по същия начин.

По-голямата част от напрежението, което изпитваме с другите, не е свързано с правилно или грешно. Става въпрос за това да се научим да разбираме другия.

Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Ставри не се стърпя и плесна с ръце:

– Гледай Нено пак се тревожи за нещо. Всичко му е изписано на лицето.

– Е, – въздъхна Никола, – тревожността е като метеоритен дъжд от „ами ако“, сякаш, небето пада върху теб.

– Да се тревожи човек, никак не е забавно, – отбеляза Асен.

– Другите смятат, че като сме християни не се тревожим за нищо, – измърмори Краси.

– Нали обикновено цитираме апостол Павел: „Не се тревожете за нищо“, – махна с ръка Слави.

– Да, но тази фраза е написана в сегашно деятелно време, внушавайки продължаващо състояние, – вдигна вежди Петко. – Това може да се възприема като: „Не позволявайте на нищо в живота да ви оставя постоянно без дъх и в тревога“.

Станимир се засмя:

– Наличието на тревожност е неизбежно, но затворът предизвикан от нея е по избор.

– Можем ли да не се тревожим? – въздъхна тежко Стефан. – Разбира се, че бихме могли.

– Всички имаме нужда от утеха и Бог е готов да ни я даде, – добави Миладин.

Всички се съгласиха.

Наско потупа Сашо по рамото:

– Много си добър в свиренето на китара.

Сашо кротко каза:

– Благодаря. Това е моето служение.

– Служение, какво е това? – попита Наско.

– Просто използвам музикалните си способности, за да служа на другите, – обясни Сашо.

Малко след това Наско се запита:

– А какви са моите дарби?

Скоро откри, че това са увещание или окуражаване.

Бе много разочарован:

– Звучи твърде обикновено.

Но мина известно време, когато той откри:

– Като грижовен лидер на малка група се наслаждавам да пиша насърчителни бележки или да се обаждам на другите от групата. Използвам съм един от духовните дарове, без да го осъзнавам.

Като вярващи в Исус, на всеки от нас са дадени духовни дарби, за да служим в църквата. Понякога не знаем какви са те, затова просто служим там, където има нужда.

Светият Дух ще направи останалото.

Каквито и духовни дарби да ни е поверил Светият Дух, нека ги използваме, за да служим на другите в тялото Христово.

Дядо Стойко отглеждаше животни и се грижеше за земята останала още от баща му. Той от нищо не се оплакваше. Не му бяха нужни нито лекари, нито лекарства.

Една студена сутрин стареца се почувства малко недобре.

Жена му го посъветва:

– Иди на лекар.

Той поклати упорито глава и отговори:

– По-добре да си купя малко змийско мляко от търговците.

Старецът отиде в плевнята, за да нахрани животните си. Той бе поставил електрическа жица, за да не бяга добитъкът надалече.

Случайно се спъна и докосна електрическия проводник. Ток премина през цялото му тяло и той падна на земята. Когато стана забеляза нещо интересно:

– Чувствам се обновен, пълен с енергия.

Дядо Стойко завърши цялата си работа в стопанството си и забрави за изпитанието.

Мина време.

Една сутрин се задъха.

За пореден път се спъна и докосна електрическия проводник. Тока го разтърси и той отново се почувства добре.

Шокът му даде енергия. Помогна му да диша нормално и дядо Стойко се почувства с двадесет години по-млад.

Тази странна практика продължи доста време, докато старецът не бе хоспитализиран за първи път в живота си.

Кардиологът погледна невярващо електрокардиограмата му:

– Чувствали ли сте се уморен? Изпитвали ли сте задух?

Дядо Стойко разказа всичко на лекаря за самопредписаните си шокови терапии и обновеното му чувство за енергия.

– Имате нарушен сърдечен ритъм, т.е. болното ви сърце изкача от ритъм.

Самолечението на старецът с електрически шок бе въвеждало сърцето му отново в ритъм.

Но натискането на бутона за нулиране на електрическата система на сърцето може да бъде опасно. Понякога шокът може да накара сърцето да спре да тиктака завинаги.

Ако сме честни със себе си, трябва да признаем, че много приличаме на дядо Стойко.

Усещаме, че нещо не е наред, но не можем да определим проблема.

Докато ние си самопредписваме собствени средства, нашите болни сърца изкачат от ритъм.

Нека поставим сърцата си в компетентните ръце на Този, Който може да ни направи цялостни.

Бог е нашият велик лекар.

Той познава нашите нужди. Има отговорите и вижда най-добрия начин да излекува заболяванията ни.