Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Калин бе развълнуван и притича до баща си. Дръпна го за ръкава и попита:

– Татко защо мостовете не се срутват? А покривите на къщите?

Баща му се усмихна:

– Защото имат подпори. Те ги правят здрави и за това стоят прави.

– А как избират, тези как ги каза, ….. подпори?

Бащата обясни:

– Не всяка подпора би свършила работа. Ако тя не е достатъчно силна, а стара и износена, то мостът ще се огъне и ще се срути. А знаеш ли, че и ние хората имаме нужда се нуждаем от такава опора?

– Коя е тази опора? – очите на Калин се ококореха.

– За едни това са парите, за други славата, постиженията, дори вярата в себе си, но хората се нуждаят не от каква да е подпора, а от истинската.

– Коя е правилната? – попита нетърпеливо Калин.

– Това е Бог. Доверим ли се на Него, посветим ли Му се и Го следваме, Той ще върви до нас и ще ни подкрепя, когато можем да паднем, – отговори бащата.

Емил сподели на баща си:

– Разбрах, че времето е много важно.

– Особено за добра комуникация, – усмихна се баща му, като знаеше за прибързаността на сина си да говори, без да изслушва до край събеседника си.

Емил продължи:

– Научих, че едно от най-добрите неща, които мога да направя, е да държа устата си затворена.

Баща му поклати глава:

– Това не означава, че не трябва да говориш за даден проблем.

– Но когато заговоря, всичко се обърква, – възрази Емил.

– Трябва да търсиш подходящ момент за обсъждане на темата, ако искаш да бъдеш добре приет, – посъветва го баща му.

– Разбрах, – засмя се Емил. – Не трябва да обсъждам проблем, когато съм разстроен, уморен или изтощен.

– Освен това, – добави баща му, – трябва да усетиш какво е психическото и емоционално състояние на човека, с когото говориш.

– Най-добрия начин за мен е, – тръсна глава Емил, – да стабилизирам емоциите си. Освен това трябва да се чувствам психически и физически готов да се справя с проблема по любящ начин.

– Също така е много важно да следваме ръководството на Светия Дух и да Му се доверим, – подсети го баща му. – Той ще ни отвори подходящия момент, за да се изправим пред проблем или да изразим нуждите си. Светият Дух е най-добрият, Който може да ни даде съвет относно времето за нашите разговори и винаги е верен да ни напътства, когато Го помолим.

– Нека Бог ме води и напътства във всичките ми разговори. Вярвам, че Той ще ми показва правилния момент, човек и тема. Така ще имам благодат, за да бъда добър, – каза бързо на един дъх Емил.

В неделя Кирил се разболя. Имаше чувството, че му е запушена едната ноздра.

– Кате, трябва да полагаш сега много грижи за мен и да ми отделяш повече внимание, – каза той на съпругата си.

А тя в момента бе много зле.

Имаше тридесет и девет градуса температура. Тялото я болеше. Тресеше я. Но тя пренебрегна всичко това само и само, за да се пребори със запушения нос на съпруга си.

– О, милия, – каза Катя като донесе на съпруга си още една кутия с кърпички. – Ето, направих ти чай. Донесох ти и нагревателната подложка. Да изтичам ли до магазина, за та ти купя нещо? Не съм повръщала от двадесет минути, мисля, че ще се справя.

– Не, недей. Имаш висока температура и халюцинираш. Сам ще се справя с тази запушена ноздра.

Двамата замълчаха.

– Все пак имам нужда от домашна пилешка супа с юфка. Ти много хубаво я правиш. Винаги трябва да ям супа, когато съм така потиснат, иначе просто не мога да се възстановя. Благодаря ти, скъпа.

След няколко минути, когато Катя готвеше в кухнята, Кирил се провикна:

– Мисля, че е добре да отидеш до магазина, за да ми вземеш нова кутия с кърпички.

Катя застана на едно място и се зачуди:

– Кое първо да направя, да доваря супата или да отида до магазина?