Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.

Донка се почувства изолирана и неуважена.

По време на обедната почивка шефът ѝ бе оставил шоколадови бонбони на бюрата на всички с изключение на нейното.

На Донка ѝ стана мъчно:

– Защо ме пренебрегна? С какво съм заслужила такова отношение?

Когато попитаха шефа ѝ:

– Защо постъпихте така с Донка?

Той отговори:

– Тези шоколадови бонбони все още бяха добри, но са от известно време. Донка е бременна, така че не исках да ѝ се случи нещо лошо.

Малкият инцидент се превърна в постоянна шега в офиса.

Понякога и ние погрешно тълкуваме Божите намерения поради ограниченото си разбиране и възприятие.

Може дори да вярваме, че сме жертви на несправедливо отношение, забравяйки, че Бог винаги дава най-доброто за нас. Винаги.

Нашите мисли и пътища са повлияни от егоистични желания, но Божите са състрадателни и праведни.

Така че, дори когато нещата не изглеждат добре, можем да се доверим, че Бог ще ни осигури това, от което наистина се нуждаем, защото Той е любящ и верен на собствените Си обещание.

Нека „Го призовем, докато е близо“, като знаем, че Той никога няма да ни остави.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.