Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“

Започвам с един анекдот:

– Скъпа, нима с презерватив е изневяра?

– Да. Нима изстрел със заглушител не е убийство?

В наше време , изневярата не се смята за нещо необичайно. В много страни за такова деяние няма наказание, но не във всички.

Някои страни все още се наказват своите граждани за измените.

На територията на Мали живеят много племена, чиито закони се различават значително едни от други.

Племето Дагон нищо лошо не вижда в изневярата. Но на жените е забранено да имат сексуален контакт само с роднините на мъжа. Ако двама бъдат хванати в такова престъпление, могат завинаги да бъдат изгонени от племето.

В Турция от 1996 година за изневяра се наказват не само жените, но и мъжете. Наказанието е 5 години затвор.

А в Индонезия съпружеската изневяра се наказва със 15 години затвор.

В Китай за такова деяние се наказват мъже и жени. Провинилите се истърпяват две години затвор и конфискуване на половината от имуществото.

В Афганистан действа религиозна полиция на морала, която следи от близо за нравствения облик на гражданите. Неверен съпрузи ги очакват различни наказания в зависимост от тежестта на престъплението – продължителността на изневяра, дали е рецидив или за първи път.

Наказанията са доста жестоки от публично бичуване до 10 години затвор.

Сега властите се опитват по всякакъв начин да смекчи старите жестоки закони.

В близкото минало една жена за изневяра са я убивали с камъни, а мъжете били бити с пръчки или се подлагали на обществено порицание.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

В началото на април 1933 г. станало известно, че банковите сметки на Айнщайн в Берлин били конфискувани. Загубата на 30 хиляди марки не натъжила учения. Той се оказал достатъчно прозорлив, защото очаквал такова развитие на събитията.

От финансовата помощ на холандските си колеги Айнщайн се отказал, защото всички свои приходи извън Германия той превеждал по сметка в Лайден и в Ню Йорк, така че особени материални затруднения не изпитвал. Всеки, който го е познавал, знае, че ученият малко се интересува от битовите си проблеми.

Икономичната му съпруга Елиза убеждавала мъжа си да протестира и да привлече световното внимание към безчинствата на нацистите, за да получи някаква материална компенсация, но физикът решително се отказал, той не искал чрез влиянието си в света, да решава личните си неуредици.

Отнасяйки се към много житейски проблеми с хумор, Алберт и в този случай намерил повод да се пошегува:

– В Берлин оставих яхтата и приятелите си. Хитлер взе само първата, що се отнася до последните, явно е оскърбително.