Гошо се прозяваше, но заяви на жена си:

– Ще почета малко.

Тя само се усмихна, защото знаеше какво ще последва.

Гошо държеше рекорд за бързо заспиване.

Няколко секунди след отварянето на книгата той се пренасяше в света на сънищата.

Виждайки усмивката на жена си, той си каза:

– Тази вечер ще бъде по-различно.

Но само след секунди се чу познатото:

– Хъррр ….

И книгата падна на лицето му.

Според съседско проучване се установи следното:

– Гошо успява да прочете по едно и половина изречения от книгата си всяка вечер, преди да заспи.

– Първата глава на книгата е прочел за девет месеца.

А един от съседите коментира:

– С такива темпове трябва да очакваме, че Гошо ще завърши четенето на книгата си малко преди да умре.

– Но за това пък, – ухили се друг негов комшия, – Гошо ще има над средната продължителност на живота поради отличните си навици за сън.

Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…

Седейки на дивана близо до мястото за приемане на поръчки в един ресторант, непознатата забелязала един буркан с пари, събран за благотворителност.

Тя се поколебала за няколко секунди, но после грабнала плячката си и я изсипала в чантата си. След това напуснала мястото.

По-късно станало известно, че тези пари били предназначени за финансиране на изследвания на рака.

До момента на кражбата сумата от даренията била доста прилична.

Ники бе загубил краката си при взрива на една мина, но той все още искаше да докаже на себе си и околните, че животът му не е безвъзвратно изгубен.

Един ден докато Ники работеше в гаража си чу виковете на жена от съседната къща и веднага се отправи натам с инвалидната си количка. Той стигна до дома, но един храст му пречеше да стигне до задната врата.
Тогава Ники се приплъзна от инвалидния си стол и пропълзя през храста и боклуците до мястото.

През цялото време, когато се придвижваше така, далеч от количката, се насърчаваше:

– Трябва да отида там да помогна, независимо колко ще ме боли.

Виковете се чуваха от към басейна. Момиченце лежеше на дъното му. Детето се бе родило без ръце, то бе паднало във водата, но не можеше да плува.

Майка му стоеше отчаяна там и крещеше:

– Помощ! Помоооощ ….

Ники скочи в басейна и извади момиченцето. Лицето на детето бе синьо, то нямаше пулс и не дишаше.

Ники веднага започна да прави изкуствено дишане, а майката позвъни по телефона за бърза помощ. Оказа се, че всички линейки бяха заети, защото бяха отишли на повиквания.

Майката изхлипа и започна да се тресе от плач. Ники продължи да прави изкуствено дишане на детето и каза на уплашената жена:

– Моля ви, не се вълнувайте. Успокойте се. Аз бях нейните ръце, за да излезе от басейна. Всичко ще се нареди….

След няколко секунди момиченцето се закашля, дойде в съзнание и започна да плаче.

Майката прегърна детето си. Двете бяха много радостни.

Изведнъж жената се обърна към Ники и го попита:

– От къде знаехте, че всичко ще бъде наред?

– Когато мината ми откъсна краката, аз бях сам. Наблизо имаше само едно малко момиченце. То започна със всички сили да ме тегли към селото си. Това дете ми каза: „Всичко ще се нареди. Вие ще живеете. Аз ще ви бъда вместо крака. Заедно можем да го направим“.

Жената и малкото момиченце, го гледаха с широко отворени очи. Те бяха се отървали от страха и болката, и сега искрено съчувстваха на Ники.

– Това беше моя шанс, – продължи Ники обръщайки се към майката и дъщерята, – да върна дълга си.

Захари Димитров скоро щеше да отпразнува своя 17 рожден ден. Той играеше в местния футболен отбор. Много му допадаха видеоигрите.

Днес се провеждаше обичайната футболна тренировка. Всичко вървеше добре, докато Спас, един от играчите, не повали на земята Захари.

Георги този ден бе един от доброволците на бърза помощ. Той бе много близо до стадиона, където тренираха юношите и чу обърканите и уплашени гласове, на момчетата, които тренираха:

– Той е в безсъзнание …

– Съвсем леко го докоснах, какво му стана? – уплашено извика Спас.

– Лекар!

– Помощ! …. Къде се бавят тези с линейката?!

Георги изтича и помогна с каквото можа, но случаят не бе по неговите възможности.

Екип от бърза помощ заедно с треньора на футболния отбор побързаха да откарат Захари в реанимацията.
Те се суетяха около младежа:

– Това е най-тежкият ни случай до сега в практиката ни, – каза докторът, който прие пострадалия.

Родителите на Захари веднага пристигнаха в болницата, където бе приет синът им. Там те получиха зловещата информация:

– От 20 минути, синът ви е мъртъв. Причина за това е необратимата повреда на главния му мозък.

Но стана чудо. Една от сестрите, която бе погледнала към екрана на апарата, който доскоро показваше само една дълга непрекъсната линия извика:

– Сърцето му отново започна да бие.

Веднага Захари бе въведен в изкуствена кома. Температурата на тялото му бе понижена, за да може сърцето му да се справи със сърдечната травма.

На другия ден след трагедията Захари се събуди.

Лекарите бяха развълнувани и изненадани:

– Мислехме, че този младеж безвъзвратно е изгубен.

– Не съм допускал, че при такава тежка травма никога ще се събуди….

След три дена Захари разказваше на родителите си:

– Видях мъж с гъста брада, и дълги коси. Очите му бяха сини. Сигурен съм, че това бе Исус, въпреки че не се представи, защото бе обкръжен от ангели. Той положи ръка на рамото ми и каза: „Всичко ще бъде наред“. Имах чувството, че вижда всичко в мен.

След като се възстанови Захари се промени много.

– След случилото се аз се чувствам много по-силен, – споделяше с близки и приятели той.

Много хора повярваха, на разказа на Захари, но други се отнесоха с недоверие.

Един от чичовците му твърдеше:

– Навярно е пил някакво лекарство за спиране на сърцето по грешка, за това е спряло и сърцето му.

– Но той беше мъртъв 20 минути, – възрази майката на Захари.

– В паниката на лекарите няколко секунди са се видели като повече минути, – продължаваше да разсъждава на глас чичото.

Бащата на Захари не искаше да спори, за него бе важно, че синът му е жив. Само прибави:

– Хората могат да спорят с науката и логиката, но човешкия опит, никой не може да оспори.