Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Една вечер Малин искаше да посегне на живота си. Бе стигнал дъното и не намираше изход от състоянието си.

Узнали това, негови приятели го заведоха в християнски център за лечение.

Още от вратата Малин твърдо заяви:

– Аз съм заклет атеист. Бог ми изигра мръсен номер като ме доведе тук.

Той изтрая едва четири дни в център. И когато бе вече решил да си върви, се случи нещо невероятно.

Докато говореха отвън пред центъра спря една кола. От нея слезе мъж, който се запъти към Малин и говорещите с него.

Той се спря, погледна групата и каза:

– Ако някой тук мисли да се самоубие, искам да те насърча да помислиш отново. Бог те обича и иска да живееш. Този тюрбан на главата ми е превръзка. Опрях пистолет в главата си и дръпнах спусъка. За щастие оцелях, за да мога да дойда тук и да ти кажа да не го правиш. Бог те обича.

Този ден Малин загуби своя атеизъм.

– До сега съм смятал, че да вярваш в Бог е смешно, но знам че тези думи, Той специално изпрати за мен. Бог е любящ. Той е заинтересован от мен.

Съдбата не е въпрос на случайност, тя е въпрос на избор. Това не е нещото, което трябва да се чака, а това което трябва да се постигне.

Васко скоро си нарани рамото сериозно. Той посети лекаря си, който му разказа за предстоящото му лечение.

– За рамото ми може ли да се използва ултразвук? – попита Васко.

Той бе чувал, че това действало много повече от всякакви лекарства и други методи на лечение.

Лекарят поясни:

– Комбинацията от масаж, упражнения и ултразвук ще накара кръвта да влезе обратно на мястото си. Без приток на кръв, изцелението е невъзможно.

Напускайки кабинета на лекаря Васко си спомни, че и Библията казваше същото: Няма изцеление без кръв.

В Стария завет кръвта на животните е използвана за заплащане на греха, така че Божите хора да бъдат чисти пред Бога

„Колко повече тогава кръвта на Христос, Който чрез вечния Дух предаде себе си неопетнен на Бога, ще очисти съвестта ни от дела, които водят до смърт!“

Чистата съвест е нещо, което всички копнеем да имаме, но тъй като все още грешим, ние все още се борим с чувството за вина, забравяйки, че има отговор различен от това да се опитваме отново и отново.

Усилията ни не могат да покрият дори един грях, но кръвта на Исус очиства и най-лошия.

Изцелението идва само чрез Христовата кръв, пролята на кръста за нас.

Любен седеше отпуснато на дивна и държеше новото лекарство, което му бяха донесли.

– Какво ли може да ми помогне то? – изпъшка отчаяно той.

От кутията изпадна нагънато листче с дребен шрифт.

Любен сложи очилата и започна съсредоточено да се взира в написаното.

Списъкът от симптомите привлече вниманието му:

– Главоболие, болки в гърба, гадене, диария, косопад, често уриниране, депресия, объркване, напрежение в очите, раздразнителност и загуба на слуха … това е типичен следобед за мен! – извика той.

– Какво четеш? – погледна го изумена жена му.

– Ето, на виж! Мислех, че най-накрая са направили лекарство за лечение на симптомите ми, а то било списък със страничните ефекти.

Като отговор на запитването му, човек от фармацевтичната компания потвърди:

– Хора използващи това лекарство са над 70 години. Те се справят със страничните ефекти от много години, така че нямат нищо против да го използват.

– Но на мен не ми помага, а страничните ефекти се засилват, – възрази Любен.

– Нашата фирма сега разработва ново лекарство за противодействие на страничните ефекти ….

– Вашите „незначителни ефекти“ предизвикат кръвни съсиреци и миокардит, – недоволно отбеляза Любен.

– Какво да се прави? – възкликна човекът от фармацевтичната компания. – Ние не сме Бог.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.