Никола тренираше във фитнес клуба с приятеля си Мартин. Двамата тичаха на съседни бягащи пътеки и разговаряха.

Докато говореха лицето на Никола бе насочено към приятеля му.

Неусетно тялото му започна да се движи в тази посока.

Най-накрая Никола отиде толкова към Мартин, че кракът му се отдели от лентата на бягащата пътека и удари твърдата и неподвижна пластмаса от външната страна.

Този крак спря бързо. Последва лицево кацане върху лентата, което го изстреля през стаята като ракета.

Когато Никола дойде на себе си, той бе на три метра зад бягащата пътека.

Николай бързо скочи на крака, сякаш искаше да каже:

– Нищо особено не се е случило.

Няколко човека, които бяха във фитнеса, видяха това и избухнаха в престорени аплодисменти.

Никола леко се усмихна, но реши да не се покланя.

Той бе толкова фокусиран върху приятеля си, че приближавайки се към него, промени траекторията на движението си.

Нека се фокусираме към Бога, вместо към редица неща като реакцията на околните, какво следва след това или чувството, че сме се изложили.

Всяка тревога, болка или страдание е „недостатъчна“ за такъв момент.

Не възвеличавай проблемите си, а Господа.

Резултата е по-дълбока връзка с Бога, а това променя цялата траектория на живота ви.

Какво възвеличавате днес вашите трудности, несигурност, проблеми или Господа?

Нека тичаме към Него.

Очите на Лидия бяха приковани в колата пред нея.

Тя трябваше да смени лентата, за да излезе на магистралата, но всеки път, когато се опитваше да изпревари превозното средство, шофьорът пред нея ускоряваше.

Най-накрая успя.

Самодоволна тя погледна в огледалото за обратно виждане и усмивката ѝ изстина.

– О, не. Пропуснах да се отбия, – изпъшка Лидия. – Бях толкова съсредоточена в задминаването, а сега?

По същия начин, в нашата ревност за Бог, можем да правим добри неща: посещение на църква, изучаване на Библията, благотворителна дейност и дори да накараме други да се присъединят към нас.

Но можем да станем толкова фокусирани върху тях, че да ни липсва Този, за когото ги правим именно Исус.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Първото място на Стойчо бе в кърпа вързано. Трябваше да се отбележи, че той бе любимец на местната публика.

Тичайки към финала, Стойчо се виждаше на най-високото стъпало, усмихнат, вдигнал двете си ръце.

Изведнъж край него профуча някой. Това бе големият му съперник Мето. Внезапно намерил мощен изблик на сила, ускори бягането си и грабна победата.

Тълпата бе удивена. Внезапно настана суматоха. Хората започнаха да се безпокоят.

Пресякъл финалната лента Мето неочаквано рухна. Започна да повръща. Целият се тресеше.

Състезателят бе изтощен до крайност. Съобразителен мъж от публиката, го качи в колата си и бързо го откара до близката болница.

Някога чувствал ли си се като Мето, опитваш да се молиш в момент, когато надпреварата в живота те е изтощила?

Силни молитви се издигат, когато сме най-слаби. Те не са присъщи на силните хора, а на слабите, защото те уповават на техният всемогъщ Бог.

Когато сме изтощени и безсилни, ние поверяваме нуждите си на Господа. На Него никога не му липсва сила.

Леля Надя погледна угриженото лице на младежа и попита:

– Ти вярваш ли в Бога?

Когато не знаеше какво да отговори Васил запалваше цигара. След като дръпна два три пъти, той каза:

– Не знам. Понякога искам да го има, но доста често ми е все едно. Е, когато ми е трудно поглеждам към небето и се надявам да ми помогне.

– Бог не идва при нас просто така. Той ни посещава, за да ни се открие и да повярваме в Него, но ние често отхвърляме такива мигове.

– Като не щем направо, налага ни се да се лутаме, докато влезем в пътя, – засмя се Васил.

– Така е, – съгласи се леля Надя. – Виждаш, че вече приближаваш, но понякога минават седмици, месеци и години през които минаваш през дерета и сокаци, докато достигнеш до там

– И накрая разбереш, че ти е дошъл края, – махна с ръка Васил.

– Бог много дава, но и много изисква. Но хората поради егоизма си и голямата си лакомия отказват да платят цената.

Васил само се усмихна леко.

– Повечето искат знамения и чудеса, за да повярват, но по-блажени са тези, които без да видят са повярвали.

– Аз правя доста добри неща ….. – думите на Васил прозвучаха като оправдание.

– Всичко, което си правил добро или лошо се записва на лента. Но, когато повярвах, че Исус Христос е поел греховете ти на кръста, лошото се изличава от тази лента и Бог помни само доброто.

– И какво излиза? Като повярвам в Бога, Той ще ми прости лошото. И така аз ще правя лошо, Той ще и прощава ….

– Почакай! Когато го допуснеш в живота си нямаш желание за злото.

– И ако все пак правя лошо.

– Любовта на Бога към нас се изразява в това, че Той ни дава постоянен шанс за правилен избор. Вярата в Бога е такова състояние, което ти позволява да изживееш живота си пълноценно и достойно. Бог иска да търсим Неговата правда, а другото ще ни се прибави.