След интервюто на Кристиян му съобщиха:

– Наемаме те в нашата консултантска фирма веднага.

Той едва бе завършил колеж, затова мислено реагира: „Не мога да напиша нито един ред компютърен код, нито нещо разбирам от бизнес, как така ме приеха? Тези да не са луди?“

Когато видяха недоумението на Кристиян, му обясниха:

– Ние оценяваме, не само опита, но и личните качества като способност за решаване на проблемите творчески, показване на здрав разум и работа в екип. Фирмата поема нови хора, които могат да бъдат обучени на необходимите умения, стига да са от типа, който компанията търси.

Ной  не знаеше как да построи ковчега. Той никога не бе правил лодка, дори не бе дърводелец. Бе само фермер. Ризата му бе пропита от потта му. Той можеше единствено да държи плуга.

Въпреки всичко Господ избра него, защото „той ходи точно по Бога“. Бе оценена неговата възприемчивост и сила да се противопостави на присмехите, подигравките и натиска на останалите.

Когато ни се отдаде възможност да служим на Бога, едва ли се чувстваме експерти в това, което трябва да направим. За наша радост Бог не ни оценява по нашите умения и опитност.

Той награждава нашия характер с любов към Него и желание да Му се доверим. Когато тези качества се развиват в нас, Бог може да ни използва за по-големи или по-малки начинания, за да постигне волята Си на земята.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Още приживе Шолохов станал класик.  Неговото име станало известно зад пределите на страната.

Наричали го „любимеца на Сталин“, а зад гърба му го обвинявали в конюнктура. Сталин в същност обичал Шолохов и му е „създавал добри условия за работа“.

В същото време Шолохов беше един от малкото, които не се страхували да кажат истината на Сталин. С цялата си откровеност той описвал на вожда лютия глад. Писал, че“възрастните и децата, се хранели с всичко, започвайки от ковчези до дъбови кори“.

Дали Шолохов е създал творбите си по поръчка? Едва ли.

Добре известно е, че Сталин по някакъв начин пожелал Шолохов да напише роман, в който „героите, войниците и великите генерали са били изобразени“ искрено и ярко, както в „Тихия дон“.

Шолохов започнал книга за войната, но не стигнал до „великите генерали“. Нямало място за Сталин и в третата книга на „Тихия дон“, която излязла на 60-годишнината на лидера.

Всички ги имало : Ленин, Троцки, героите на войната от 1812 г., само „благодетел“ остава зад кулисите.

След войната Шолохов се опитвал да се отдалечи от „силните на този свят“. Той отказал поста на генерален секретар на Съюза на писателите и най-накрая се премества в „Виошенская“.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“

Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.

Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.

Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.