Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.

Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.

Николета очакваше първото си дете. Мъжът ѝ Йовко тъкмо бе започнал аспирантура. Тепърва ги очакваха затруднения.

Живееха в град, където цените на стоките бяха доста високи. Двамата млади ядяха малко по-евтини спагети и се опитваха някъде да изкарат по някой лев.

Николета често пазаруваше сама, защото Йовко отсъстваше. Тя паркираше колата пред блока. Привързваше сина си към себе си и така натоварена с няколко торби се изкачваше до четвъртия етаж. В блока нямаше асансьор.

Един дъждовен ден ярко се запечата в съзнанието на Николета.

Заваля дъжд като из ведро. Вятърът започна да превива клоните почти до земята. Времето бе хубаво и никой не можа да разбере от къде дойде  всичко това.

Николета носеше сина си и големите чанти с продукти към входа на блока, когато към нея изтича дребна къдрокоса жена на средна възраст и попита:

– Мила, мога ли да ви помогна?

Николета бе зашеметена. За първи път някой ѝ предлагаше помощ.

– Да, да, – каза смутено Николета.

Жената пое торбите и изкачи стълбите, с все още смаяната майка, чак до апартамента ѝ. Николета бе прегърнала детето и не можеше все още да повярва на случилото се.

– Много ви благодаря, – сърдечно каза Николета преди да влезе в дома си.

Жената само се усмихна и добави:

– Няма защо, мило дете! Аз работя в лабораторията отсреща. Видях ви през прозореца и си спомних за годините, когато и аз имах малки деца, и ходех сама на пазар. Не можех да не ви помогна, защото съм била на ваше място и ми се искало поне един човек да дойде и да ми помогне поне с торбите.

Николета се прибра и дълго мисли върху думите на жената.

– Но аз не я попитах дори как се казва …..

Младата майка повече не срещна тази жена, която прояви своята любов на практика. С тази си постъпка тя насърчи Николета, внесе бодрост в безпомощната майка и привдиган духа ѝ.