Архив за етикет: албум

Напомнянето

Наближаваше рождения ден на Лъчезар и неговата жена Мариела, реши да го изненада.

Тя отиде при фотографа и го помоли:

– Искам да ми направите такива снимки, на които да не личат бръчките, мазнините и всичко, което би могло да ме загрозява. Искам да изглеждам страхотно поне веднъж за съпруга си.

Когато му подари албума със снимките, Мариела бе изненадана, защото Лъчезар никак не се впечатли. Всъщност бе много разочарован.

С фотографа по-късно той сподели:

– Когато отворих албума и вядях снимките, сърцето ми се сви. Вие сте много талантлив фотограф. Тези фотоси са много красиви, но … те не са на моята съпруга.

– Тя ме помоли, – нерешително каза фотографът, – да премахна всичките ѝ „недостатъци“.

– Да, но така сте заличили всичко, което представлява живота ни, – тежко въздъхна Лъчезар.

– Не ви разбирам, – фотографът изненадан погледна към нещастният съпруг.

– Разбирате ли, – опита се по- меко да обясни Лъчезар, – когато премахнете всички белези по тялото ѝ, получили се при двете ѝ раждания, заличавате спомените от времето, когато се появиха децата ни.

Лъчезар се усмихна на нещо далечно, за което отдавна не бе се сещал.

– Отнемайки бръчките ѝ, вие изтривате десетилетия от нашия смях и притеснения.

Той разроши косите си с едната ръка и продължи:

– Отсъствието на мазнините по нея заличава любовта ни към всякакви лакомства, които сме яли през годините.

Фотографът вдигна рамене.

– След като видях снимките, – Лъчезар говореше притворил очи, – осъзнах, че не съм казвал на жена си, колко много я обожавам и обичам такава, каквато е.

Разбралият грешката си мъж поклати тъжно глава и продължи:

– Вероятно тя си е мислела, че ще изглежда така, както аз я искам.

Лъчезар замълча за малко, а след това добави:

– Трябва повече да я уважавам дори с цялото ѝ несъвършенство.

Той се изправи и продължи монолога си:

– Ще се постарая това да се случва по-често до края на дните ми.

Обърна се към фотографа и се усмихна:

– Благодаря ви за напомнянето.

Нашето истинско аз

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Втори шанс

images2Валеше. Небето изливаше болката и мъката си върху зажаднялата земя. Неделята в такова време не предоставяше големи възможности за развлечение.

Повечето от хората оставаха по домовете си и се отдаваха на спомените си.

Чекмеджето бе изтеглено. Женска ръка се протегна към отдавна изтъркания албум и разтвори страниците му. Попадна на снимка, която я върна години назад.

Даниела я гледаше и се усмихваше. Малкото момиченце бе тя. Тогава бе само на пет години.

Слънцето бе нанесло малки лунички върху лицето на детето. Дългата му руса коса бе сплетена на плитка.

– Това бях преди тридесет години, – въздъхна тъжно Даниела.

Сега за гърба си имаше три неуспешни брака, хиляди мили прелетени със самолет. Безчет SMS – си и електронни писма …

Тя бе изоставила всяко от семействата, които бе сключила с големи надежди и много любов, но бедата ѝ бе, че се люшкаше върху вълни към високоскоростната си кариера. И сега, когато имаше това, което бе желала, вече изобщо не го искаше.

Но има и втори шанс. Знаете ли, на всеки един от нас Бог дава още една възможност?

„Ако някой изповяда, че Исус е Божият Син, Бог пребъдва в него, и той в Бога“.

Господ дава удобен случай, когато могат да се преосмислят лошите решения и недобрия избор. Той спасява чрез благодатта Си.

Бог постави ограничение във времето за греха, а Синът Му спечели победа над смъртта.

Исус може да направи нещо с бъркотията в живота ви. Благодат, ето какво ви е нужно в настоящия момент!

Осъзнаване

indexСледобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Кой вдъхновил синът на Пол Маккартни да се научи да свири на китара

6314Джеймс Маккартни е английски мултинационален музикант, син на Пол и Линда Маккартни.

Участвал е и в записите на албумите на родителите си и е издавал няколко солови компактдискове.

Самият той призна, че баща му не го е вдъхновил да се научи да свири на китара като дете, това е направил главният герой на филма „Завръщане в бъдещето“ бъдещето“ Марти Макфлай.