Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Нощ. Часовникът отброи точно дванадесет удара. Митко още не си бе легнал. Той седеше на фотьойла в хола. Луната любопитно надзърташе през прозореца и осветяваше слабо част от стаята.

Митко бе стабилен мъж. Женен с две деца и предана съпруга, но тази нощ нещо го караше да седи в полумрака и да разсъждава.

– Никога до сега не съм разбирал ясно, какъв драгоценен подарък получавам при настъпването на всеки нов ден, – каза си той. – И това не зависи от възрастта, образованието, семейното ми положение, работата или килограмите ми.

Митко стана и се поразходи из стаята. По навик бръкна в джобовете на панталоните си и продължи да изказва мислите си на глас:

–  Точно секунда след полунощ, за всеки нов ден от живота си, получавам 1440 непокътнати, ценни минути, които да изразходвам. Как ще ги употребя, зависи изцяло от мен! Времето е безплатно, но е безценно!

Той доближи до прозореца и погледна навън. Луната бе осветила парка и улицата пред тях.

– Какво мога да направя за тези минути? Да одумвам някого, да се ядосвам, да гледам телевизия цял ден, да чета книга или да изляза на разходка. Каква привилегия само! Сам трябва да избирам, къде да инвестирам този щедър дар.

Митко неспокойно закрачи из стаята, като уловен в клетка звяр.

– В състояние съм да се смея, да плача, да се оплаквам, да се радвам, да бъда позитивен или негативен, да се огорчавам или насърчавам. Но тези 1440 единици време не принадлежат на никого другиго, те са мои.

Той се замисли дълбоко за основните си ежедневни задължения:

– Работя, но аз определям как ще правя това. Мога да мразя всяка минута прекарана на работното място, особено ако дейностите, които извършвам са ми неприятни. А защо пък да не поклюкарствам за колегите си, когато не са край мен?! Или да поцъкам на компютъра, нали шефа не вижда. А някой ще забележи ли, ако се изнижа по-рано? Но аз съм на това работно място, за да бъда благословение за другите и да разкривам Божия действие в моя живот.

Лицето му се озари от усмивка.

– Не трябва да забравям и възрастните си родители. А децата и те търсят моето внимание…… Ох, пак трябва да изхвърля онзи гаден боклук, – сети се Митко и лицето му помръкна.

Но това бе само за кратко време. Той вдигна глава и решително заяви:

– Не с огорчение и неприязън трябва да пристъпвам към ежедневните си задължения, а с търпение, любов и радост. Тогава тези 1440 минути ще имат смисъл и напълно ще съответстват на изискванията към мен от Бога.