Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Пред Стоян вървяха баща и десетгодишно момиче. Той забеляза как от детето се изплъзна и се търкулна на земята карта.

– Сигурно ще забележат, че я няма, – каза си Стоян. – И без това закъснявам за работа. Да се оправят сами.

Бащата и момичето продължаваха да вървят без да забележат загубата.

Съвестта на Стоян надделя и той се върна до падналата карта. Тя бе предплатена за автобус.

Той ги настигна и им даде картата.

Те възторжено му благодариха.

Стоян се почувства удовлетворен.

– Направих толкова малко, а се чувствам невероятно добре, – каза си Стоян.

Човешкото тяло произвежда химикали, които подобряват настроението ни, когато сме мили с другите.

Създадени сме да се чувстваме удовлетворени, когато правим добро!

Не е нужно да правим страхотни неща през цялото време.

Ако направим нещо малко, за да помогнем на другите в ежедневния им живот, ние получаваме като наградата удовлетворение.

И това не е всичко. По този начин угаждаме на Бог, като правим точно това, което Той ни е накарал да извършим.

Това не е изненадващо. Ние сме създадени от добър Бог, който ни е направил да бъдем като Него.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.

Съпругата на Филип почина. Той трудно понасяше загубата ѝ.

Един ден Филип откри, че срещата му с приятели в близката закусвалня повдига настроението му.

Когато го налегнеше тъга, той веднага си казваше:

– Следващата среща е чак утре ..

Но се утешаваше с мисълта, че на онази маса с приятелите му се поглъщаше мъката му.

Мина време и тези събирания се прекратиха. Едни се разболяха, други починаха.

Празнотата накара Филип да потърси утеха от Бога.

Сега закусваше сам, но …

– Не забравям, че Исус е с мен, – казваше си той. – Той е моето убежище. На Него единствено се доверявам.

И той си тръгваше от закусвалнята, за да посрещне остатъка от деня, но вече не сам.

Бог ни чака да отидем при Него, нашето истинско убежище.