Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.

Цонка и Митко бяха в колата и пътуваха.

„Странно, – помисли си Цонка, – защо изглежда толкова стара и ръждясала?“

Изведнъж колата започна да ускорява, явно спирачките бяха отказали. Митко непрекъснато натискаше педалите, но спирачките не задействаха.

Колата се понесе по магистралата със страшна скорост.

Цонка осъзна, че трябва да скачат. Тя отвори вратата от към себе си и видя канавка, а в нея локва.

– Трябва да скачаме, – каза Цонка на мъжа си.

Неочаквано Митко премина през нея и скочи сам от колата. Цонка забеляза от отдалечаващата се кола, как мъжът ѝ след скока падна право в локвата……

Колата се движеше с бясна скорост и Цонка не знаеше какво ще се случи по-нататък.

„Ако продължа, – помисли си тя, – ще се блъсна и ще умра, а ако скоча не знам какво ме очаква там долу“.

Накрая Цонка реши и скочи. Полетя в някаква пропаст и …. се събуди.

– Сънят явно ми показва, колко много е разбит моя живот (колата), – каза си разстроена Цонка. – Заедно с Митко се движим с огромна скорост към финала на този семеен живот. Как няма да наберем такава скорост, когато купихме кола и взехме апартамент чрез заем от банката?

Не бе нужно много да се напряга да тълкува съня си. Само след минута телефона звънна.

– Цоне, не ме чакай, отивам си. – съобщи ѝ Митко. – Няма да се върна повече при теб….

„Да, той скочи сам – помисли си Цонка, – и ме остави да се движа с тази ненормална скорост, – с две деца на ръце, без пари и голям дълг за изплащане на апартамента“.

Това бе шок за нея. Какво можеше да каже? Тя наистина бе скочила в пропастта…

Изведнъж нещо се проясни в мислите ѝ и тя реши за себе си:

– Ще се справя с всичко и нещата ще се наредят.

Предателството на мъжа ѝ бе неочаквано и той действително скочи, но падна в локвата…..

Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.