Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.

Денят привършваше. Симеон се прибра от работа уморен.

– Най- голямото ми желание сега е да сваля тези прашни дрехи от гърба си, – каза си той. – Целият съм в пот. Днес бе доста напрегнато.

Той погледна към дрехите, които току що бе съблякъл и възкликна:

– Сега се чувствам по-лек.

Симеон се замисли, поклати глава и каза:

– Това ми напомня за духа, който е в нас. Колко му е леко, когато не носи бремето на лоши постъпки, повтарящите се вредни навици или желанието да се впиша в средата, където съм попаднали, но тя не е моя, затова и опитите ми са безуспешни. Като си помисля, такава среда само ограничава ума ми и не ми дава да творя с пълния си капацитет.

Той с усмивка грабна съблечените дрехи и ги хвърли в коша за пране, където ги чакаше обновление.

Свободата е да останеш разсъблечен, чист пред себе си и Господа, отхвърлил грешките от вчерашния ден.

Умът ти е освежен от истината и ти започваш да плануваш, кои неща да бъдат отхвърлени от днешния ден за утрешния.

Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.

Петър бе на колене. Прибрал ръце пред гърдите си, той усилено се молеше.

Врагът обикаляше ядосан край него и се чудеше как да го откъсне от този разговор с Господа.

Изпращаше му мисли от вида:

„Днес пак не успя да направиш …“

„Трябваше да свършиш и това ….“

„Закъсняваш със сроковете. Шефът ти пак ще те мъмри“.

Но нищо не помагаше.

Петър се бе оставил в ръцете на Господа и слушаше гласа Му. Отчиташе грешките си и търсеше помощ и подкрепа.

Той знаеше:

– Ако искам мир, трябва да се моля.

Врагът не се измъчваше, когато той слушаше проповеди.

Изчадията на ада не се смущават, когато отваряше християнска книга, нямаше да го спрат и когато правиш дарения.

Но почнеше ли да се моли, врагът се вбесява. Той всячески се стреми да го отклони от общението му с Бога.

Молитвата има голямо значение в тази война, за това Петър се молеше усърдно и продължително.

Петър знаеше, че не може да контролира събитията, нито да определя бъдещето, защото нямаше власт за това.

Но той често си казваше:

– Има толкова много неща, които не мога да направя. Но има едно нещо, което непрекъснато е нужно да правя. Трябва да се моля.

Младен сподели:

– Болката е странно нещо, нали? Искам да кажа, ако си като мен, просто искаш тя да свърши в момента, в който започне. Същото е и с тъгата.

– Да, но в болката и тъгата се крият красота и мъдрост,- повдигна вежди Орлин.

– Живях и се борих с тежка депресия повече от 20 години, – въздъхна Младен. – През този период не можех да си спомня какво е да си щастлив. Не знаех защо изобщо съм жив. Това напълно ме изтощаваше, но Бог ме освободи от всичко това.

– Интересно, не знаех, – повдигна рамене Орлин.

Двамата се познаваха отскоро. Бяха се запознали в църквата.

– Без депресията вероятно нямаше да се занимавам с музика, – продължи Младен. – В тези борби научих много за себе си. Открих грешките си, слабостите си. Научих се да бъда състрадателен, да бъда емпатичен и това ми даде голяма любов към неудачниците, както хората, така и животните.

– Повечето хора крият чувствата или емоциите си в тези тъжни моменти – отбеляза Орлин – и отказват шанса да станат по-пълноценни човешки същества.

– Виждаш ли, отчаянието е силно свързано с надеждата, – усмихна се Младен.

Търсете лъча надежда във всички обстоятелства, в които се намирате.

Той е там.

И един ден ще погледнете назад и ще видите надеждата, която е била там през цялото време.