Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Никола се чувстваше неразбран, а често и невидим. Той бе от тези хора, които живееха с надежда, че все някой ще забележи усилията им или поне ще ги разберат.

В социалните мрежи Никола виждаше снимки с усмихнати лица, а за себе си казваше огорчен:

– Чувствам се сам. Всички останали се познават и разбират, а аз оставам настрани сякаш съм невидим.

Когато Красимир го чу, веднага реагира:

– Бог, които е създал не само всичко около нас, но и галактиките, знае всеки детайл от живота ти.

– Моите тревоги, скритите ми страхове, всяка неизказана надежда, …..? – Гласът на Никола звучеше отчаяно без капка доверие.

– Той никого не игнорира, – продължи убедено Красимир. – Не е пропуснал нито една твоя сълза. Винаги ще те разбере.

– Искам да бъда щастлив, – с наведена глава сподели Никола.

– Какво определя щастието ти? – свъси вежди Красимир. – Възхищението на останалите към теб? Но то е плитко и нетрайно. А това Бог да те познава е много по-различно.

– Каква е разликата? – повдигна рамене безразлично Никола.

– С Него можеш да бъдеш честен и такъв, какъвто си, – наблегна Красимир. – Радостта ти не зависи от това, с какво ще Го впечатлиш.

Никола го гледаше недоверчиво, а Красимир продължи:

– Той знае всяка твоя нужда, още преди да я изкажеш. Няма да те прекъсне, когато разговаряш с Него. Не е нужно да се бориш за вниманието Му.

– Дори, когато имам тревожни мисли, съмнение и пълно объркване? – попита Никола.

– Той слуша с търпение. Не губи интерес към теб, независимо от обстоятелствата.

Никола само клатеше глава.

– Слушай, Божието внимание не е случайно, – Красимир дръпна Никола за ръката. Той е отворил очи и уши за теб. Ти си в Неговото присъствие.

– Какво от това? – тъжно се усмихна Никола.

Красимир размаха ръце:

– Това означава, че никога не си изолиран, не и в най-трудния ти ден. Когато си разочарован, чувстваш се пренебрегнат и смяташ, че погрешно са те разбрали, Бог те разбира напълно.

Никола бе апатичен и мълчеше.

Красимир го гледаше натъжен:

– Вместо да гониш изява в света, търси интимност с Бога, който те вижда. Не се стреми да бъдеш интересен, ти си ценен. Трябва да си напълно щастлив, защото Творецът на всичко видимо и невидимо те познава и чува, – настойчиво говореше Красимир.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Никола, но въпреки всичко големият камък се бе отместил от сърцето му.

Мнозина в горящата сграда бяха обгърнати от облак гъст, ослепителен дим.

Полицаят Пенков се втурна напред, търсейки оцелели.

Чуваха се викове за помощ.

Пенков извика поне десетина пъти:

– Вървете към гласа ми! Вървете към гласа ми!

Няколко човека, които бяха загубили всякакво чувство за посока в задимения коридор. Те чуха виковете на полицая и го последваха.

Така бяха изведени на сигурно място.

– Вървете към гласа Ми!

Това е и поканата на Исус към всеки от нас, когато сме в опасност или когато сме се изгубили.

Исус е истинския духовен пастир на овцете, който „вика своите овце по име и ги извежда; и като събере стадото си, върви пред тях, и те го следват, защото познават гласа му“.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.