Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Стефан бе в разгара на страданието си.

То изглеждаше толкова непоносимо, че той имаше чувството, като че ли бе изгубил всичко.

Болката му бе смазваща.

Сърцето му бе разбито.

Стефан безпомощно мълвеше:

– Просто не разбирам защо? Защо точно на мене?

Тих нежен глас заговори в сърцето му:

– А защо не на теб? Довери ми се, ще бъда с теб, ще те преведа. Нима не Съм достатъчен за теб. Аз те обичам, довери ми се.

Стефан си каза:

– Щом Бог обича такива като мен, доверявам Му се. Ще положа раните си в прободените Му ръце, защото Той обича дори мен.

Крум повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и каза:

– И все пак има разлика между подобрение и трансформация.

– Така е, – съгласи се приятеля му Станчо. – Подобрението променя това, което вече съществува, а трансформацията създава нещо съвсем ново.

Крум продължи да разсъждавана глас:

– Когато започнем да следваме Исус, ние получаваме ново начало и се превръщаме в ново творение.

– Това не означава, че веднага забравяме всичко, особено това какви сме били, – възрази Станчо.

– Добре де, – почеса се по главата Крум, – Дори като нови творения, ние все още се борим с греха, егоизма и моментите, за които съжаляваме.

– Самата борба всъщност е знак за растеж, – повдигна вежди Станчо. – Фактът, че тези неща още ни притесняват, е нещо добро.

– Това означава, че Светият Дух работи като ни оформя и ни помага да станем по-подобни на Христос, – допълни Крум.

– Мислиш ли, че разочароваме Бог, когато не успеем? – попита Станчо.

– Неговата любов към нас не се основава на това, дали се справяме добре, – усмихна се Крум. – Не можем да спечелим повече от нея, нито можем да я загубим защото Той ни е дал най-доброто – Себе Си.

– И сега върви с нас, като ни променя отвътре навън, – плесна радостно с ръце Станчо.

– Вината, срамът, несигурността и гордостта вече нямат последната дума, тя е на Исус, – усмихна се Крум.

В Христос ние не сме определяни от това, което сме направили или какво ни е било направено. Оценявани сме от Този, който даде всичко, за да ни върне обратно при Бога.

Трансформацията е реална, тя все още е в ход.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.