Предстоеше ѝ нещо необикновено. Тя щеше да встъпи в брак. Мария бе красива девойка, скромна и приветлива. На всеки би допаднала.

– Йосиф, Йосиф, …. – тя непрекъснато мълвеше това име и мечтаеше за времето, когато двамата щяха да бъдат заедно.

Всичко вървеше добре. Годежът бе минал и се очакваше само сватбата.

Тогава в един миг Бог взе плановете на Мария и ги преобърна с главата надолу.

Ангел ѝ се яви и ѝ каза:

– Здравей благодатна! Господ е с тебе, благословена си ти между жените.

Мария се смути.

„Какъв е този поздрав?“ – помисли си девойката.

Ангелът усети притеснението ѝ и добави:

– Не бой се, Марио, защото си придобила Божието благоволение. И ето, ще заченеш в утробата си и ще родиш син, Когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик, и ще се нарече Син на Всевишния и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида. Ще царува над Якововия дом до века и царството Му не ще има край.

– Как ще бъде това, тъй като мъж не познавам? – попита учудено Мария.

Ангелът ѝ отговори:

– Светият Дух ще дойде върху ти и силата на Всевишния ще те осени. За туй и светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син.

Мария стоеше с отворена уста и се опитваше да осмисли чутото.

За да разсее всякакви съмнения у девойката, ангелът каза:

– Ето, твоята сродница Елисавета и тя в старините си е заченала син, а за нея се казваше, че е безплодна. За Бога няма нищо невъзможно.

„Боже, – помисли си Мария, – това е толкова трудно ….. Ще бъда бременна преди да сключа брак, ще родя …. Божия Син, а кой знае какво ме очаква по-нататък. Но щом Ти го желаеш, аз съм готова“.

Мария погледна ангела и каза:

– Ето Господната слугиня, нека ми бъде според както си казал.

Бог познаваше сърцето ѝ. Той знаеше, че тя е верна и послушна.

Мария много Го обичаше. Тя бе готова да Му се довери във всичко, за това Той ѝ повери толкова трудна задача.

Освен раждането на нея ѝ предстоеше още нещо. Меч щеше да прониже душата ѝ, когато разпънат Сина на кръста, за да се открият помислите на много сърца.

Доверявате ли се на Бога и до колко? Достатъчно ли Го обичате, за да изпълните волята Му?

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.

Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Повечето от местните бяха дошли да разчистят железния купол, който ги предпазваше от вражески ракети.

Самият купол бе мобилна система за въздушна отбрана, предназначена да прихваща и унищожава ракетите с малък обсег на действие и артилерийски парчета от снаряди, изстреляни в цивилните райони.

По време на една от операциите ракетата бе изстреляна от ивицата Газа към Израел и щеше да удари Kirya Tower  – небостъргач в Тел Авив заедно с комплекса Azrieli Center, където в приземния етаж се намираха правителствените учреждения , а можеше да попадне и върху централната железопътна гара.

Първият прехващач на кулата бе застрелян и пропусна ракетата, със втория за беда се случи същото. Това беше нещо много необичайно.

Оставаха само четири секунди и ракетата щеше да удари населената зона, унищожавайки много невинни жертви.

Командващият Армията за Отбрана на Израел забеляза и изненадано възкликна:

– Видяхте ли механизмът на кулата, който изчислява скоростта на вятъра? Той отчете силен вятър, който идва от изток…. и изпрати ракетата в морето!

Всички бяха много изненадани.

– Има Бог, – извика командващият. – С очите си видях това чудо. Само Божията ръка може да отклони и изпрати ракетата в морето.

Така и е писано: Това е „земя, за която Господ твоят Бог се грижи. Очите на Господа твоя Бог са винаги върху нея, от началото на годината и до края на годината“.